Ю Несбё - Жажда

Остро ругаланско наречие проряза залата:

— Разбирам, не желаете да оповестите името на полицая, застрелял Валентин Йертсен, но поне отговорете дали Валентин е бил въоръжен и дали е отвърнал на огъня.

— Повтарям: ще огласим подробностите едва след като всички обстоятелства бъдат щателно изяснени — Катрине посочи Мона До, която размахваше ръка.

— Ще ни разкриете ли каква е била ролята на Халстайн Смит?

— Да. Там всичко е ясно, защото разполагаме със запис на разигралите се събития и поддържахме непрекъсната телефонна връзка със Смит.

— Това го разбрахме. Кой е разговарял с него?

— Аз — Катрине се прокашля. — И Хари Хуле.

Мона До наклони глава.

— Значи двамата с Хуле сте се намирали в Главното управление, когато Йертсен е проникнал в дома на Смит?

Микаел Белман забеляза умолителния поглед на Катрине, отправен към Гюнар Хаген в търсене на помощ, но началникът не схвана какво иска от него. Впрочем и Белман не загря с какво репортерския въпрос смути Брат.

— В момента не желаем да навлизаме в подробности за методите ни на работа — каза Хаген. — С оглед да предотвратим евентуално унищожаване на доказателства и с оглед на тактиката ни при бъдещи разследвания. Мона До и нейните колеги в залата, изглежда, се задоволиха с този отговор. По вида на Хаген Белман прецени, че началникът няма представа какво всъщност прикрива.

— Късно е. Чака ни работа — и нас, и вас — заключи Хаген и си погледна часовника. — Утрешната пресконференция ще се състои в дванайсет на обяд. Надявам се да разполагаме с повече информация. Дотогава — лека нощ.

В мига, когато Хаген и Брат станаха от местата си, изригна залп от светкавици. Част от фотографите бяха обърнали обективите си към Белман. И понеже неколцина изправили се журналисти се появиха в кадър, той отстъпи встрани, за да осигури на фотографите пряка видимост към своята особа.

— Почакай за секунда, Хари — помоли Белман, без да поглежда встрани и без да променя айзенхауерското си изражение.

Дъждът от светкавици секна и той се обърна към Хари Хуле, застанал със скръстени ръце.

— Няма да те хвърля на вълците — обеща Белман. — Ти си свърши работата. Застреля смъртно опасен сериен убиец — сложи длан върху рамото на Хари. — А ние не изоставяме хората си, нали?

Високият полицай погледна демонстративно рамото си. Белман веднага си отдръпна ръката. Гласът на Хари беше одрезгавял още повече:

— Радвай се на победата, Белман. Утре рано ми предстои разпит. Лека нощ.

Белман го изпрати с поглед. Хари Хуле се придвижваше към изхода, разкрачил широко крака и присвил колене като моряк на палуба в бурно море.

Белман вече се бе консултирал с Исабеле. Единодушно заключиха, че ако искат успехът да няма горчив привкус, най-добре е специалното звено за вътрешни разследвания да излезе със становище, че постъпката на Хуле е слабо укорима — или дори никак не е. Как точно ще помогнат на следователите да стигнат до това заключение, още не знаеха. Не им се носеше славата на подкупни, но, естествено, всеки разсъждаващ човек е възприемчив към разумни доводи. Колкото до пресата и широката общественост, Исабеле смяташе, че през последните години практиката масовите убийства да завършват с ликвидиране на извършителя от полицията е станала честа. Затова пресата и обществото повече или по-малко негласно са я приели: разрешаването на такъв тип случаи става именно така — бързо и ефективно, начинът удовлетворява общественото чувство за справедливост и спестява космическите средства, които съдебен процес от такъв мащаб неизменно би глътнал.

Белман проследи с поглед Катрине Брат. Знаеше, че двамата с нея ще са атракция за фотографите. Но Катрине вече се изниза.

— Гюнар! — извика Белман високо и двама-трима фотографи се обърнаха.

Началникът на отдела за борба с насилието спря на вратата и се приближи до Белман.

— Не се усмихвай — прошепна Микаел и му протегна десницата си. — Поздравления — изрече той на всеослушание.

Хари стоеше под уличен фенер на улица „Борггате“ и се опитваше да си запали цигара под последните издихания на Емилия. Зъзнеше, та чак зъбите му тракаха. Усещаше как цигарата подскача между треперещите му устни.

Вдигна глава към изхода от Главното управление. Оттам продължаваха да излизат репортери. Навярно заради натрупаната умора те не разговаряха оживено помежду си, както обикновено, а образуваха безмълвна маса, която се стичаше мудно, подобно на гъста лава, надолу по баира към „Грьонланслайре“. Или просто мълчаха, защото и те я усещаха: празнотата. Онази празнота, която зейва, когато целта е постигната, извървял си пътя докрай и вече няма накъде да продължиш. Не е останала земя за оран. Но жена ти все още лежи в къщата на смъртно легло, над нея се суетят лекарят и акушерката, а ти си безсилен. С нищо не можеш да бъдеш полезен.