Ю Несбё - Жажда

Нещо приближаваше. Наподобяваше трополящи копита по земята. Изтласкваше въздуха пред себе си и привеждаше дърветата.

Ливна дъжд.

Хари седеше до кухненската маса на Смит с чаша чай между дланите и пешкир около врата. От дрехите му, подгизнали от дъжда, капеше вода. Вятърът продължаваше да вие, а дъждът — да барабани ожесточено по прозореца. Стичащите се вадички деформираха полицейските коли с въртящи се буркани и им придаваха вид на уродливи извънземни. Но изсипалият се порой сякаш беше поозаптил въздушните маси. Луна. Миришеше на луна.

Хари установи, че Халстайн Смит, седнал срещу него, все още е в шок. Зениците му бяха разширени, а погледът — апатичен.

— И си съвсем сигурен, че…

— Мъртъв е, Халстайн — увери го за пореден път Хари. — Ако обаче ти не му беше взел револвера, не е сигурно дали сега аз щях да съм жив.

— Сам не знам защо го направих. Всъщност го помислих за мъртъв — прошепна Смит с металическия глас на робот и прикова поглед в масата, където червеният дългоцевен револвер лежеше до пистолета, с който бе ранил Валентин. — Останах с впечатлението, че съм го улучил право в гърдите.

— Не е просто впечатление, а самата истина — увери го Хари. Луна. По думите на космонавтите луната миришела на изгорял барут. Такава миризма идваше и от пистолета под якето на Хари, но най-вече от „Глок“-а на масата. Хари вдигна револвера на Валентин. Подуши дулото. И то миришеше на барут, но съвсем слабо. Катрине влезе в кухнята. От черната ѝ коса капеше дъждовна вода.

— Огледната група е при тялото на Йертсен — съобщи тя и посочи въпросително револвера.

— И с него е стреляно — каза Хари.

— Не, не е — отрече шепнешком Смит и машинално поклати глава. — Само го насочи срещу мен, не е стрелял.

— Не говоря за сега — уточни Хари. — Миризмата на барут се задържа в продължение на дни.

— За Марте Рюд ли…? — подхвърли Катрине.

— Стрелях пръв — Смит вдигна оцъкления си поглед. — Гръмнах Валентин. И сега е мъртъв.

Хари се наведе напред и сложи ръка на рамото му:

— И точно затова сега ти си жив, Халстайн.

Мъжът кимна бавно.

С поглед Хари даде знак на Катрине да се погрижи за Халстайн и стана.

— Ще сляза до обора.

— После се върни — поръча му тя. — Ще искат да те разпитат.

Хари кимна. Следователите от „Вътрешно разследване“.

— Той знаеше — прошепна Смит. — Знаеше…

Хари взе на бегом разстоянието до обора и въпреки това се измокри до кости, преди да влезе в кабинета. Седна зад бюрото и обходи стаята с поглед. Вгледа се в рисунката на човека с крила на прилеп. Излъчваше повече самота, отколкото злокобност. Вероятно затова му навяваше усещане за нещо много познато. Хари затвори очи.

Нуждаеше се незабавно от питие. Отпъди мисълта и пак отвори очи. Картината на компютърния екран пред него беше разделена на две: изображенията на двете охранителни камери. Хари хвана мишката, спря курсора върху брояча, върна назад до три минути преди полунощ — Смит се беше обадил тогава. След около двайсет секунди на записа пред портата в кадър се плъзна фигура. Валентин. Дойде отляво. От главния път. С автобус ли се бе придвижил? Или с такси? Държеше бял ключ, отключи и се вмъкна вътре. Зад него портата се притвори, но не хлопна плътно в касата. Петнайсет-шестнайсет секунди по-късно Хари видя Валентин на записа от другата камера, монтирана в обора. Валентин залитна върху металната плоскост на везната, стрелката зад него потрепери и отчете, че това чудовище, погубило толкова хора, някои от тях с голи ръце, е тежало само седемдесет и четири килограма, с десет по-малко от Хари. После Валентин тръгна към камерата, сякаш се взираше право в обектива, но въпреки това не го виждаше. Преди Валентин да излезе от кадър, Хари видя как той бърка в дълбокия джоб на палтото си. После на екрана се виждаха само празните боксове, стрелката на везната и отрязък от сянката на Валентин. Хари мислено реконструира хронологията на събитията секунда по секунда. Беше запомнил всяка дума от телефонния си разговор с Халстайн Смит. Останалата част от денонощието и часовете, прекарани при Катрине, бяха изчезнали, но въпросните секунди се бяха запечатали дълбоко в паметта му. И преди беше забелязвал тази закономерност. Посегнеше ли към чашката, онази част от паметта му, отговаряща за личния му живот, сякаш се покриваше с тефлон, а другата, свързана с професионалната сфера, запазваше покритието си с лепило. Сякаш едната част искаше да забрави, а другата държеше да запомни. Голямо писане ги чакаше ония от „Вътрешно разследване“, ако решаха да включат всички подробности, запаметени от Хари.