Ю Несбё - Жажда

— Тук съм вече за втори път тази седмица — отбеляза Ула.

— Така ли? Предишния път пак ли падна такъв купон?

— Нищо не може да се сравнява с твоята компания, Лиз. Времето си върви, но ти си си същата.

— Така е — Лиз наклони глава и огледа приятелката си. — Ти обаче не си.

— Сериозно? Остаряла ли съм?

— Не. Не си мръднала, да му се не види. Но вече не се усмихваш.

— Наистина ли?

— Е, усмихваш се, но някак насила. Не като някогашната Ула от Манглерю.

— Е, вече отдавна не живеем тук.

— Да де, омъжи се, роди деца, построихте си къща. Но дори за такова семейство като твоето не си струва да си пожертваш усмивката . Какво стана всъщност?

— Ами и аз се питам същото — Ула се усмихна и отпи. Огледа се. Бяха заобиколени от посетители приблизително на тяхната възраст. Не видя познати лица. Манглерю се бе разраснал. Някои се изнасяха, на тяхно място прииждаха други. Част от някогашните жители бяха умрели, други се бяха изгубили. Трети пък си седяха вкъщи. Едновременно мъртви и изгубени.

— Подло ли ще е от моя страна, ако се опитам да отгатна? — попита Лиз.

— Давай смело.

Рафърти довърши куплета и Лиз извиси глас, за да надвика партията на саксофона.

— Микаел Белман ти отне усмивката.

— Това наистина беше подло от твоя страна, Лиз.

— Да, но е вярно, нали?

— Донякъде да — Ула пак надигна чашата с вино.

— Кръшка ли ти?

— Лиз!

— Е, това отдавна не е тайна…

— Кое не е тайна?

— Че Микаел си пада по тънката част. Хайде, хайде, Ула, не си чак толкова наивна!

— Не съм, права си — въздъхна Ула. — Но какво да направи жената в такъв случай?

— Каквото правя аз — Лиз извади бутилката с бяло вино от шампаниерата и наля и в двете чаши. — Да си го върне. Каквото повикало, такова се обадило. Наздраве!

Ула усети, че май е време да мине на вода.

— Пробвах, но не успях.

— Опитай пак!

— И какво ще постигна?

— Ще разбереш, след като го направиш. Нищо не оправя куцащия семеен секс по-добре от едно катастрофално чукане за една нощ.

— Проблемът не е в секса, Лиз — засмя се Ула.

— А къде е тогава?

— Ами просто… го ревнувам.

— Ула Хенриксен да ревнува? Невъзможно е толкова красива жена да ревнува.

— Възможно е — възрази Ула. — И е ужасно мъчително! Искам да му го върна.

— Ще му го върнеш, то се знае — и то тъпкано! Набучи му ги тия рога, така че да го заболи… е, не чак там, де! — виното пръсна от устата на Лиз, когато двете прихнаха.

— Пияна си!

— Да, пияна и щастлива, госпожо секретарша. А ти си пияна и нещастна. Обади му се!

— На Микаел ли? Сега?

— Не на Микаел, шматка такава! На късметлията, дето тази вечер ще му се отвори парашутът!

— Какво? А, не, Лиз!

— Няма не! Обади му се още сега! — Лиз посочи телефонната кабинка. — Набери го оттук, за да чуе! Идеалното място.

— И защо да е идеално? — Ула си погледна часовника. Наближаваше време да се прибира.

— Защо ли? Боже мой, Ула! Защото навремето Микаел изчука вътре Стине Михаелсен, как защо!

— Какво е това? — поинтересува се Хари. Около него стаята плуваше.

— Чай от лайка — отвърна Катрине.

— За музиката питам.

Вълненият пуловер, който му даде, боцкаше кожата му. Неговите дрехи съхнеха в банята. И през затворената врата долавяше сладникавата миризма на алкохол. Значи, сетивата му работеха. Но стаята се люлееше пред очите му.

— „Бийч Хаус“. Не си ли ги чувал?

— Не знам. Там е проблемът. Напоследък много неща ми се губят.

Усещаше допира на грубо тъканата кувертюра отдолу. Тя покриваше цялото широко близо два метра, ниско легло. В стаята имаше още бюро с един стол и хубава старомодна поставка със стереоуредба, върху която стоеше самотна свещ. Хари предполагаше, че и пуловерът, и уредбата са останали от Бьорн Холм. Музиката сякаш се местеше из помещението. Хари и преди бе изпитвал подобно чувство, макар и едва няколко пъти. На границата на алкохолното отравяне понякога успяваше пак да поеме обратно към повърхността и напиването го изпълваше с приятното чувство, че изплувайки, преминава през онези места, които е видял и при потъването.

— Такъв е животът — заключи Катрине. — Както си имал всичко, изведнъж започваш да го губиш малко по малко. Сила. Младост. Бъдеще. Любими хора…

Хари се опита да си спомни какво го помоли Бьорн да подпита Катрине, но то му се изплъзна. Ракел. Олег. Гневът изтласка пристъпа на плач. Губим ги, и още как, дявол да го вземе. Всички онези, които се опитваме да задържим. Самата съдба ни отритва, прави ни нищожни, жалки. Когато оплакваме покойниците си, не е от съчувствие, защото ние знаем, че най-сетне са се отървали от всички земни болки. И въпреки това ридаем. Защото оставаме сам-сами. Роним сълзи от самосъжаление.