Ю Несбё - Жажда

— А белите? Жаждата за кръв не е ли равномерно разпределена сред представителите на различните етноси?

— Знам, че в днешно време така ви учат в училище: няма по-добри и по-лоши. Всички са еднакви. Но повярвай ми, Олег, индианците лакота са били едновременно и по-добри, и по-лоши. Ненадминати воини. Апачите разправяли, че ако се зададат шайени или чернокраки, те оставяли воините си да почиват и изпращали да се сражават момчетата и старците. Зададели ли се обаче индианците лакота, не изпращали никого. Без изобщо да се бавят, започвали да пеят траурни песни. И се молели да умрат бързо.

— Измъчвали ли са ги?

— Индианците лакота изгаряли пленниците си на части с парчета въглища — Стефенс продължи към вътрешността на помещението, където кръвните сакове висяха по-нагъсто и не достигаше толкова светлина. — Когато пленниците започвали да губят съзнание, мъчителите спирали и им давали вода и храна, за да удължат агонията им с още ден-два. Залците понякога се състояли от парчета, отрязани от собствената им плът.

— Това истина ли е?

— Поне така е останало в историята. Един воин от племето лакота на име Луна Зад Облак се прочул с това, че изпивал всичката кръв на всеки убит от него враг. Откровена историческа фалшификация, защото жертвите му са били много и той не би оцелял след подобни кървави пиршества, понеже в големи количества човешката кръв е токсична.

— Не знаех. Наистина ли?

— Да. Организмът не би смогнал да се пречисти от толкова желязо. Но знам, че въпросният воин действително е пиел от кръвта на жертвите си. — Стефенс спря до един сак, — През 1871-ва година моят прапрадядо бил открит без капчица кръв в тялото си в лагера на Луна Зад Облак в Юта, където отишъл като мисионер. В дневника си баба ми е написала, че прабаба ми благодарила на Господ след клането на индианци лакота при Ундид Ний през 1890-а. Като стана дума за роднини…

— Да?

— Тази кръв е на майка ти. Тоест, в момента е моя.

— Мислех си, че ѝ преливате кръв, а не я използвате като донор.

— Взехме ѝ кръв за подробни изследвания, защото когато говорим за кръв, съвместимостта е много сложен въпрос. За късмет тя е група А и мога да ѝ прелея ширпотребна кръв от тази — той направи широк жест. — Обикновена кръв, която организмът ѝ ще абсорбира и ще преработи в златните капки, наречени кръв на Ракел Фауке. Не те доведох тук само за развлечение от седенето до леглото ѝ, Олег. Искам да те помоля да ми дадеш кръвна проба, за да проверя дали произвеждаш същата кръв като майка си.

— Проба от мен ли? — Олег се замисли. — Ако така ще помогна на някого, нямам нищо против.

— Ще помогнеш на мен. Готов ли си?

— Тук ли? Сега?

Олег срещна погледа на доктор Стефенс. Обзе го смътно колебание, без да знае на какво да го отдаде.

— Добре — кимна все пак младежът. — Кръвта ми е твоя.

— Супер — Стефенс бръкна в десния джоб на бялата си престилка и се приближи към Олег. В челото му се вряза бръчка на раздразнение, когато от левия му джоб се разнесе весела мелодия. — Мислех, че тук долу няма обхват — промърмори той и измъкна телефона. Олег видя как екранът освети лицето на лекаря и се отрази в очилата му. — Брей, май са от полицията. — Долепи телефона до ухото си. — Главен лекар Джон Дойл Стефенс.

Олег чу каканиженето на гласа отсреща.

— Не, старши инспектор Брат, днес не съм виждал Хари Хуле и съм сигурен, че в момента не е тук. Освен в болничните заведения задължават хората да си изключват телефона и на други места. — Стефенс погледна Олег, но той само сви рамене. — „Открихме го“, така ли? Добре, Брат, ще му предам това съобщение, ако се появи. Кого сте открили? Вижте, Брат, излишно е да обяснявате точно на мен какво е служебна тайна, но си помислих, че за Хуле ще е по-лесно да му предам по-конкретно, нешифровано съобщение. Значи той ще се досети кого визирате? Добре, тогава ще му предам само това: „открихме го“. Приятен ден, инспектор Брат.

Стефенс прибра телефона си в джоба. Видя, че Олег си е навил ръкава. Хвана го под лакътя и го поведе с бързи крачки обратно към стълбата на басейна.

— Като си извадих телефона, видях, че времето е напреднало. Чака ме пациент и закъснявам. Друг път ще ти източа кръвта, Олег.

Сиверт Фалкайд, командир на спецотряда „Делта“, седеше най-отзад във високопроходимия служебен джип на норвежкото елитно звено и раздаваше рязко последни кратки напътствия, докато машината се подрусваше по „Тронхаймсвайен“. Вътре се возеха общо осем души. Седмина мъже и една жена. Тя не беше част от отряда. Всъщност досега в „Делта“ не бяха включвали представителка на нежния пол. На теория критериите за прием в елитното звено не поставяха никакви пречки пред нежния пол, но сред стотината претенденти от последната година нямаше нито една жена, а за цялата история на съществуването на „Делта“ се бяха появили едва пет дами, желаещи да се включат в екипа на командосите, като последната — през миналото хилядолетие. Нито една от кандидатките не бе успяла да издържи жестоката пресявка. Но тази срещу Фалкайд му се виждаше и силна, и издръжлива. Може пък тя да има шанс да я одобрят?