Ю Несбё - Жажда

— Значи, не знаем дали Драйер си е вкъщи? — попита Фалкайд.

— Само да изясним: няма никакъв Драйер. Това е Валентин Йертсен, Вампириста.

— Бъзикам се, Брат — усмихна се Фалкайд. — Този човек не носи ли мобилен телефон, чрез който да го локализираме?

— Може и да носи, но нито на едното, нито на другото име открихме регистриран телефон. Това проблем ли е?

Сиверт Фалкайд я погледна. Бяха свалили плана на сградата от страницата на Агенцията по кадастър и картография и всичко изглеждаше наред. Двустаен апартамент на третия етаж с площ четирийсет и пет квадратни метра, от който никаква врата или стълба не води към мазето и към авариен изход. Фалкайд реши да разположи четирима на входа и двама на моравата отпред в случай, че мъжът скочи от балкона.

— Не, няма проблем — увери той Катрине.

— Супер. Тихо ли ще влезете?

Той се усмихна още по-широко. Харесваше му бергенският ѝ диалект.

— Какво по-точно си представяш под „тихо“? Да пробием дупка в прозореца на балкона и възпитано да си избършем обувките ли?

— Мислех си, че е излишно да хабите гранати и сълзотворен газ заради един-единствен човек, който най-вероятно не е въоръжен и не ни очаква. А по-дискретните, лишени от зрелищност действия на отряда се посрещат с повече похвали, нали?

— Така е — Фалкайд свери показанията на джипиеса с пътя отпред. — Но шумният щурм намалява риска и за нас, и за него. Девет от десет души, без значение колко смели се пишат, се парализират от внезапни гърмежи и ярка светлина при мятане на граната. С тази тактика сме спасили много повече животи на арестанти, отколкото на командоси. Пък и имаме една партида шокови гранати с изтичащ срок на годност и не ни се ще да отидат зян. Освен това момчетата се нуждаят от малко екшън и рокендрол, напоследък им се събраха много балади.

— Майтапиш се, нали? Изключено е да сте чак толкова инфантилни!

Фалкайд се ухили и сви рамене.

— Да знаеш… — Брат се наведе към него, облиза червените си устни и понижи глас: — такива приказки са адски секси.

Фалкайд се засмя. Беше щастливо женен, но ако не беше, нямаше да откаже една вечеря в компанията на Катрине Брат. С удоволствие би гледал тези тъмни опасни очи и би слушал бергенското ѝ задно „р“, напомнящо ръмжене на хищница.

— Една минута — обяви на всеослушание той. Седмината мъже спуснаха визьорите си в почти пълен синхрон. — Този тип имал „Рюгер Редхок“, така каза, нали?

— Според Хари държал такъв пистолет в бара, да.

— Чухте ли, момчета?

Командосите кимнаха. По твърдения на производителя новите визьори бяха изработени от пластмаса, годна да спре деветмилиметров куршум, но не и едрокалибрен, с какъвто стреляше „Редхок“. Фалкайд и без това никак не разчиташе на подобни гаранции. Те само правеха бойците по-непредпазливи.

— Ами ако окаже съпротива? — попита Катрине.

— Тогава ще го застреляме — прокашля се Фалкайд.

— Необходимо ли е?

— Сигурно ще се появи някой многознайко, дето после ще ни пили на главата, но ние предпочитаме да действаме на сигурно и да стреляме по хора, видимо готвещи се да открият огън по нас. Мисълта, че това е допустимо, допринася за работния ни комфорт. Май пристигнахме.

Стоеше до прозореца. Забеляза два мазни отпечатъка от пръсти по чашата. Пред него се откриваше изглед към града, но той не виждаше нищо, само чуваше сирените. Нямаше повод за притеснение. Сирени вият непрекъснато. Хората или ще вземат да се подпалят в домовете си, или да се подхлъзнат на пода в банята и да паднат, или да пребият гаджето. Във всички тези случаи викат спешна помощ. А тя пристига с воя на сирени, които скромно напомнят на автомобилите отпред да отбият и да им дадат път.

Съседите правеха секс. В разгара на работното време. Нелоялност — и към брачната половинка, и към работодателя.

Сирените ту стихваха, ту се извисяваха над жуженето на радиогласове отзад. Задаваха се: хора в униформи, с авторитет и пътно предимство, но без цел и замисъл. Знаеха единствено, че бързат, че ако не стигнат навреме, ще се случи нещо ужасно.

Виж, при въздушно нападение сирените действително означават нещо. Ознаменуват деня на Страшния съд. Прекрасен звук, от който косите ти настръхват. Да чуеш този сигнал, да си погледнеш часовника, да видиш, че не е точно дванайсет на обяд и да схванеш, че не се провежда техническа проверка. Ако някой ден реши да бомбардира Осло, ще го направи точно в дванайсет на обяд, тогава никому няма да хрумне да тича към бомбоубежище. Хората ще си останат по местата, някои ще се загледат към небето, питайки се какво време ги очаква, а други ще се чукат с гузна съвест, но въпреки това ще се чукат. Защото ние, хората, просто не можем другояче. Подвластни сме на същността си. Идеята как силата на волята, видите ли, била способна да ни накара да действаме противно на диктуваното от природата ни, е пълна залъгалка. Точно обратното е: силата на волята единствено ни подтиква да следваме повелите на природата си дори когато обстоятелствата ни поставят препятствия. Да изнасилиш жена, да сломиш с груба сила или с хитрост съпротивата ѝ, да бягаш от полицията и отмъщението, да се криеш ден и нощ, нима това не значи да преодолееш всички препятствия само и само за да се любиш с тази жена?