Ю Несбё - Жажда

— Ти какво, да не ти е дошло? — засмя се Микаел Белман.

— Преди следеше по-внимателно цикъла ми.

— Е, твоя си работа — въздъхна Микаел. — Доскоро.

— Май си схванал „оставям“ само в конкретното му значение.

— Исабеле…

— Сбогом. Хареса ми какво им каза за успехите в личен план. Заложи на семейния живот.

Микаел я проследи с поглед. Вратата зад нея се хлопна.

Сервитьорът надникна. Микаел поиска сметката и плъзна поглед над фиорда. Говореше се, че проектантите на апартаментите до самия бряг не са съобразили с очакваните климатични промени и покачващото се ниво на водата. Микаел обаче го беше взел предвид. Неслучайно избра да си построи къща на голяма надморска височина, в квартал „Хойенхал“. Там бяха на сигурно място, морето не можеше да ги залее и удави, неканени гости и зложелатели не можеха да се промъкнат незабелязано до дома им, някаква си буря не можеше да отнесе покрива. Тяхната крепост бе годна да удържи доста по-сериозни набези. Белман отпи от чашата си. Намръщи се и огледа течността вътре. „Вос“. Защо хората са готови да се бръкнат надълбоко за вода, чийто вкус по нищо не превъзхожда обикновената чешмяна? Не защото смятат „Вос“ за по-вкусна, разбира се, а защото предполагат, че околните мислят така. Затова поръчват „Вос“, когато излязат на заведение с поразително скучните си кукленски женички и часовниците си водомери. Това ли е причината понякога да го наляга носталгия? По Манглерю. Прищяваше му се някоя събота вечер да се напие при Улсен, да се надвеси над барплота и да си налее халба на аванта, докато съдържателят блее в друга посока, да изтанцува последен танц, притиснал плътно Ула, докато титулярите в хокейния отбор на Манглерю и рокерите от клуб „Кавазаки 750“ го стрелкат злобно, а Микаел очаква с нетърпение двамата с Ула да си тръгнат, само двама-дваменички в нощта, да минат по „Плугвайен“ към хокейната зала и езерото Йостеншо, а там да спрат и той да ѝ показва звездите и да ѝ разправя как някой ден ще ги достигнат.

Бяха ли успели? Навярно да. Навремето, когато беше малък и с баща му се изкачваха из планината, изморен, Микаел често си отдъхваше при мисълта за покорения връх. После обаче откриваше, че зад него се издига друг, по-висок.

Микаел Белман затвори очи.

И сега се чувстваше по същия начин. Изморен. Можеше ли да спре дотук? Да си легне, да почувства вятъра, гъделичкането на пирена, нагорещения от слънцето камък. Да заяви, че ще остане тук. Споходи го шантава идея. Да звънне на Ула и да ѝ каже точно това: оставаме тук.

Сякаш в отговор телефонът извибрира в джоба на сакото му. Сигурно го търсеше Ула.

— Ало?

— Катрине Брат съм.

— О, здравей.

— Само да те осведомя, че открихме зад какво име се крие Валентин Йертсен.

— Как?

— През август е изтеглил пари близо до Централната гара. Преди шест минути успяхме да го идентифицираме на запис от охранителна камера. Използваната карта е издадена на името на Александър Драйер, роден през 1972-ра.

— И?

— Въпросното лице е загинало в автомобилна катастрофа през 2010-а.

— А открихте ли негов адрес?

— Да. „Делта“ пътуват натам.

— Друго?

— Още няма. Предположих, че ще искаш да те държим в течение.

— Правилно.

Затвориха.

— Прощавайте — извини се сервитьорът.

Белман погледна сметката. Въведе доста по-голяма сума в ПОС терминала и я потвърди със зеления бутон. Стана и изхвърча навън. Залавянето на Валентин Йертсен би отворило пред него всички врати.

От умората му не остана и помен.

Джон Стефенс щракна ключа за осветлението. Луминесцентните лампи премигаха няколко секунди, преди да се стабилизират с бръмчене и да окъпят помещението в синя светлина.

Олег премига и ахна.

— Всичко това кръв ли е?

Гласът му отекна към дъното на помещението. Вратата се хлопна зад гърба им и Стефенс се усмихна.

— Добре дошъл в Кървавата баня.

Олег потръпна. Температурата вътре беше ниска. Синкавата светлина върху напуканите бели плочки подсилваше усещането, че се намират във вътрешността на хладилна камера.

— Колко… колко кръв има тук? — поинтересува се Олег и тръгна след Стефенс между редовете с червени найлонови сакове, закачени по четири на метална стойка.

— Достатъчно, за да изкараме няколко дни, ако Осло бъде атакуван от индианци лакота.

— Не съм ги чувал.

— Сигурно ги знаеш като сиукси — Стефенс стисна един сак и Олег видя как кръвта придоби по-светъл оттенък. — Приказките на белите, че индианците са кръвожадни диваци, са мит. Ако не броим индианците лакота.