Ю Несбё - Жажда

Хари ги проследи с поглед. Медийните фотографи бяха заели позиции пред загражденията, а вече прииждаха и репортери. Навярно знаеха нещо или пък не. А може би просто не смееха да го закачат. Така или иначе, оставиха Хари на мира.

Осем часа.

Осем часа от тази сутрин.

За едно денонощие Валентин навярно бе убил още някого.

Мамка му, мамка му.

— Бьорн! — извика Хари, когато колегата му хвана дръжката на вратата на бара.

— Здравей, Хари — на вратата се показа Столе Ауне. — Охо, Бьорн, привет и на теб.

— Съжалявам, че те безпокоим толкова късно. Може ли да влезем? — помоли Хари.

— Разбира се, заповядайте — Ауне отвори широко вратата и двамата гости пристъпиха в дома му.

Дребна жена, по-слаба от мъжа си, но и тя с посребрена коса, се появи с бързи, пъргави крачки.

— Хари! — изчурулика тя. — Познах те по гласа. От цяла вечност не сме се виждали. Как е Ракел? Уточниха ли диагнозата?

Хари поклати глава и изчака Ингри да го млясне по бузата.

— Кафе? Или е късно? Зелен чай?

Бьорн и Хари отговориха съответно утвърдително и отрицателно. Ингри хлътна в кухнята.

Ауне ги покани в дневната. Настаниха се в дълбоките кресла. Стените бяха покрити с рафтове с книги — от пътеводители и стари атласи, през стихосбирки и комикси, та до специализирана психологическа литература. Но романите преобладаваха.

— Виждаш ли, в момента чета твоя подарък — Столе вдигна тънко книжле, захлупено разтворено върху масичката до креслото му, и го показа на Бьорн: — Едуар Леве. „Самоубийство“. Хари ми я подари за шейсетия ми рожден ден. Явно смяташе, че е крайно време.

Бьорн и Хари се усмихнаха. Видимо измъчено, защото Столе сбърчи чело.

— Нещо лошо ли е станало, момчета?

Хари се прокашля.

— Тази вечер Валентин отне още един човешки живот.

— Страшно ме боли да го чуя — поклати глава Столе.

— И нямаме основания да се надяваме, че ще спре дотук.

— Действително нямате — потвърди психологът.

— Затова дойдохме при теб. Трудно ми е да започна, Столе.

Ауне въздъхна:

— Ще те улесня. Халстайн Смит не ви върши работа и искате аз да поема оттук нататък, това ли е?

— Не. Нужен ни е… — Хари млъкна, защото Ингри влезе и постави поднос с чай върху ниската масичка между безмълвните мъже.

— Това е звукът на служебната тайна — установи тя. — Ще се чуем, Хари. Поздрави на Олег. Предай му, че мислим за Ракел.

— Нужен ни е човек, способен да разпознае Валентин Йертсен — довърши Хари, след като съпругата на Ауне се оттегли. — А по наши сведения последният жив човек, който го е видял…

Хари направи пауза — не за да нагнети напрежението, както правят ораторите, а за да предостави на Столе няколкото секунди, през които човешкият ум, при вече зададени мисловни координати, обикновено прави светкавични, почти несъзнателни и въпреки това изключително точни заключения. Не че това щеше да смекчи особено шока. Не повече, отколкото би се смекчил шока за, да речем, боксьор, комуто предстои да понесе силен удар, ако му предоставят десета от секундата да се отмести малко встрани от прицела на удара, вместо да го поеме с цялата му тежест.

— … е Аурура.

В последвалата тишина Хари чуваше хрущенето на страниците на книгата, по които задраха пръстите на Столе.

— Какви ги говориш, Хари?

— В деня на сватбата ми с Ракел, докато вие двамата с Ингри бяхте на тържеството, Валентин е издебнал Аурура в почивката на хандбалния турнир.

Книгата тупна глухо върху килима. Столе премига недоумяващо.

— Тя… какво…

Хари изчака информацията да се утаи в съзнанието на приятеля му.

— Докоснал ли я е? Наранил ли я е?

Хари издържа погледа на Столе, без да отговори. Изчакваше Ауне сам да съпостави новополучената информация с вече известната му. Да погледне последните три години в нова светлина. В светлина, която да му предостави търсените обяснения.

— Да — прошепна Столе и лицето му се сгърчи в страдалческа гримаса. Свали си очилата. — Разбира се, че го е направил. Боже, колко съм бил сляп. — Той се вторачи в празното пространство. — Как разбрахте?

— Вчера Аурура дойде у нас и ми разказа всичко.

Погледът на Столе Ауне се върна към Хари като на забавен каданс.

— Знаел си… знаел си за това от вчера и нищо не си ми казал?

— Обещах ѝ да си мълча.

Противно на очакванията гласът на психолога не се повиши, а се понижи:

— Петнайсетгодишно момиче ти споделя, че е било изнасилено. Знаеш отлично от каква грижа се нуждаят жертвите на сексуални престъпления. И въпреки това си решил да го запазиш в тайна?