Ю Несбё - Жажда

Мехмет вдигна глава и срещна погледа му в огледалото.

— Лично аз не понасям този вкус — усмихна се Валентин. — На желязо и бой. Точно така, на желязо и бой. Собствената ми кръв — как да е, но не и чуждата… Освен това, по вкуса ѝ разбираш какво са яли. Като заговорих за ядене, осъденият на смърт има ли последно желание? Питам от чисто любопитство. Нямам никакво намерение да ти поднасям ястие.

Мехмет премига. Последно желание? Думите отказваха да се утаят в съзнанието му и въпреки това, като насън, нишката на мислите му неволно се повлия от въпроса. Искаше му се „Джелъси“ един ден да стане най-готиният бар в Осло. „Бешикташ“ да спечели турското първенство. А него да го погребат под звуците на „Ready for Love“ на Пол Роджърс. Какво друго? Колкото и да се напрягаше, друго не му хрумна. Усещаше как у него се надига горчив смях.

Приближавайки до бара, Хари мярна някакъв силует бързо да се отдалечава от „Джелъси“. Светлината от големия прозорец към улицата падаше върху тротоара, но той не чуваше вътре да звучи музика. Отиде до самия прозорец и надзърна над ръба. Различи фигура в гръб зад барплота, ала се оказа невъзможно да разбере дали е Мехмет. Иначе изглеждаше пусто. Пристъпи към вратата и внимателно натисна дръжката. Заключено. А барът работеше до полунощ.

Извади ключодържателя с разбитото пластмасово сърце. Предпазливо го пъхна в ключалката. Докато завърташе ключа с лявата си ръка, с дясната измъкна пистолета „Глок“. Отвори вратата, влезе, изпъна пистолета и го хвана с две ръце. С опънат назад крак спря вратата, за да не се блъсне зад него. Ала вечерните звуци от квартал „Грюнерльока“ нахлуха в бара и фигурата зад плота се изправи и погледна в огледалото.

— Полиция. Не мърдай — заповяда Хари.

— Хари Хуле — силуетът носеше шапка с козирка, а ъгълът, под който се виждаше в огледалото, пречеше на Хари да види лицето му. Нямаше и нужда. За последно чу този висок глас преди цели три години, а сякаш беше вчера.

— Валентин Йертсен — Хари чу потреперването на гласа си.

— Най-сетне се срещаме отново, Хари. Мислих си за теб. Ти мислеше ли за мен?

— Къде е Мехмет?

— Нещо превъзбуден ми се виждаш. Мислил си за мен, вижда се — пискливият глас. — И защо? Заради списъка с трофеите ми ли? Или жертвите, както ги наричате вие. Не, почакай. По-скоро е заради списъка с твоите трофеи. Само аз липсвам в колекцията ти, нали?

Хари остана прав до вратата. Мълчеше.

— Направо не е за издържане, нали? Супер! Точно затова си толкова добър. Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.

— Нямам нищо общо с теб, Валентин — Хари хвана по-удобно пистолета, прицели се и се запита кое го спираше да се приближи.

— Нямаш ли? Та ти не позволяваш скрупулите към другите хора да те отклонят нито на милиметър. Не отместваш и за миг поглед от набелязаната цел, Хари. Погледни се и сега. Готов си на всичко само и само да завоюваш трофея си. Да струва каквото ще: чужди животи, твоя живот. На практика тези съображения остават на заден план, нали? Двамата с теб трябва да седнем и да се опознаем, Хари. Защото сме рядка порода.

— Млъквай, Валентин. Не мърдай и си вдигни ръцете така, че да ги виждам! Къде е Мехмет?

— Ако Мехмет е името на твоя шпионин, трябва да се помръдна, за да ти го покажа. Така положението, в което се намираме, ще се проясни допълнително.

Валентин Йертсен отстъпи крачка встрани. Мехмет беше увиснал от метална пръчка, закована успоредно над огледалото зад бара. Главата му клюмаше напред над мивката и дългите му черни къдрици закриваха лицето. Валентин държеше револвер с дълга цев насочен към задната част на главата му.

— Стой си на мястото, Хари. Както виждаш, получава се много интересен баланс на силите. От мястото, където си застанал, до мен има — колко? — осем-десет метра? Шансовете първият ти изстрел да ме извади от играта и да не успея да убия Мехмет са нищожни, не мислиш ли? Ако обаче аз гръмна Мехмет, ти ще произведеш поне два изстрела срещу мен, преди аз да успея да насоча револвера срещу теб. Шансовете няма да са на моя страна. С други думи, и в двата случая ще изгубим и двамата. И следователно въпросът се свежда до следното, Хари: склонен ли си да пожертваш агента си, за да ме заловиш? Или е по-добре сега да му пощадим живота, а после да ме хванеш? Е, какво ще кажеш?

Хари погледна Валентин над мушката на пистолета. Противникът му имаше право. Беше твърде тъмно, а разстоянието — твърде голямо, за да е сигурен, че още при първия изстрел ще го уцели в главата.