Ю Несбё - Жажда

— Бива, Хуле. Във „Ве Ге“ са публикували твоя снимка.

— Ами?

— Искаш ли да я видиш? — Антонсен извади смартфона си.

— Не — освен ако не съм излязъл като филмова звезда.

— Е, значи няма да ти я показвам — засмя се Антонсен. — Здравата сте я оплескали тази акция. Размахвате пистолет срещу деветдесетгодишен дядо, използвате барман за съгледвач…

Хари застина с ръка върху дръжката на вратата.

— Я повтори последното.

Антонсен вдигна телефона пред очите си и примижа, явно беше далекоглед.

— „Барманът от…“ — едва прочете той и Хари изтръгна апарата от ръката му.

Бързо прехвърли статията.

— Мамка му! С кола ли си, Антонсен?

— Не, с велосипед съм. Осло е малък град, пък и малко движение не е…

Хари хвърли телефона в скута му и отвори вратата със замах. Олег вдигна глава, колкото да разбере кой е, и после пак се надвеси над книгата си.

— Олег, трябва незабавно да ме закараш до „Грюнерльока“. Ставай!

— Как ли не — изсумтя Олег.

— Не е въпрос, а заповед. Хайде.

— Заповед ли? — лицето му се изкриви от гняв. — Ти дори не си ми баща. И слава богу, де.

— Прав беше. Полицейският чин определя кой командва в критични ситуации. Аз съм старши инспектор, ти — курсант. Бърши сълзите и на работа!

Олег го зяпна онемял.

Хари се обърна, излезе от стаята и забърза нататък по коридора.

Мехмет Калак реши да изостави за малко „Колдплей“ и „Ю Ту“ и да изпробва въздействието на Иън Хънтър върху клиентелата.

От тонколоните дънеше парчето „All The Young Dudes“.

— Е? — попита Мехмет.

— Не е лошо, но повече ме кефи в изпълнение на Дейвид Бауи — гласеше отзивът от клиентелата. Която се състоеше само от Йойстайн Айкелан, седнал пред бара, защото работните му ангажименти бяха приключили.

Понеже в заведението нямаше посетители, Мехмет усили още уредбата.

— Фактите са си факти, колкото и да надуеш Хънтър! — извика Йойстайн и надигна дайкирито си.

Петото поред. По негово мнение, понеже лично бе приготвил коктейлите и дегустацията им се смяташе за част от обучението му за барман, разходите за тях представляваха разноски, свързани пряко с трудовите му правоотношения, и следователно по закон следваше да се приспаднат от сумата на годишните му доходи, вземана за данъчна основа. И понеже получаваше дайкиритата на преференциална цена, а възнамеряваше в данъчната си декларация да предяви искане за приспадане на реалната им продажна цена, пиенето не само му излизаше безплатно, ами Йойстайн щеше да инкасира и печалба.

— Ще ми се вече да приключвам, но за да имам пари за наема, ще трябва да си смеся още едно — изломоти той.

— Повече те бива за клиент, отколкото за барман. Не че си некадърен барман, но по-добър клиент от теб досега не съм имал…

— Благодаря, скъпи Мехмет, сега…

— … е време да се прибираш.

— Така ли?

— Да — и за да придаде допълнителна тежест на думите си, Мехмет изключи музиката.

Йойстайн завъртя глава и отвори уста с очакването мислите му да приемат словесен израз, но това не се случи. Той повтори опита, претърпя пореден неуспех и затова само кимна. Закопча таксиджийското си яке, смъкна се от високия бар стол и се заклатушка към вратата.

— Няма ли да ми оставиш бакшиш? — подвикна шеговито Мехмет.

— Бакшишите не се приспадат от излага… — оплете се езикът на Йойстайн — … от отлага… абе майната му — отказа се той.

Мехмет взе чашата на Йойстайн, капна вътре малко препарат за съдове и я изми под чешмата. Мръсната посуда от тазвечерните клиенти не стигаше да напълни цяла миялна и нямаше смисъл да я пуска. Телефонът му, оставен върху вътрешната страна на барплота, светна. Търсеше го Хари. Ала докато си подсушаваше ръцете, за да вдигне, Мехмет долови нещо странно. Времето… От момента, когато Йойстайн бе отворил вратата на бара, до звука от хлопването ѝ, беше изминало по-дълго време от обикновено. Навярно някой бе задържал вратата за няколко секунди. Мехмет вдигна глава.

— Тази вечер е умряла работа, а? — попита мъжът пред барплота.

Мехмет се опита да си поеме дъх, за да отговори. Без успех.

— На мен умрелите неща не ми пречат — продължи Валентин Йертсен. Защото влезлият беше именно той. Мъжът от горещата зала.

Безмълвният Мехмет посегна към телефона.

— Ако имаш добрината да го оставиш където е, ще ти направя услуга.

Мехмет не би се навил на това предложение, ако срещу него не бяха насочили голям револвер.

— Няма да съжаляваш — увери го Валентин и се огледа. — Жалко, че нямаш клиенти. За теб, де. Мен положението ме устройва идеално, защото ми предоставя възможност да привлека цялото ти внимание. Е, аз при всички случаи щях да го привлека, защото ти, естествено, изгаряш от нетърпение да узнаеш какво искам. Дали съм дошъл да изпия едно питие или кръвта ти. Прав ли съм?