Ю Несбё - Жажда

След плавен преход започна следващото парче на „Пинк флойд“ — „On The Run“. Стресирани барабани, пулсиращи синтезатори, тропот от панически бягащи стъпки. Бягство от полицията. От белезниците на Хари Хуле. Нещастен извратеняк, а?

Вдигна чашата с лимонада. Отпи малка глътка, огледа чашата. И я запрати в стената. Стъклото се пръсна, по белия тапет потече жълта течност. От съседния апартамент някой изпсува.

Той влезе в спалнята. Провери оковите на краката и белезниците, щракнати за леглото. Погледна заспалата луничава сервитьорка. Дишаше равномерно. Упойващото вещество действаше според очакванията. Дали момичето сънуваше нещо? Синьо-черния мъж? Или само той го сънуваше? Един от психолозите изказа предположение, че периодично навестяващият го кошмар е полузабравен детски спомен; че всъщност е видял не някакво митично същество, а собствения си баща, възседнал майка му. Пълни глупости, разбира се. Той изобщо не беше виждал баща си. Според майка му той я изнасилил един-единствен път и после духнал. Малко като историята за Дева Мария и Светия дух. Тогава излизаше, че самият той е Спасителя. И защо не? „Който ще съди живи и мъртви, кога се яви Той и настъпи царството Му.“

Погали Марте по бузата. От много отдавна не бе имал в леглото си истинска жена от плът и кръв. Определено предпочиташе сервитьорката на Хари Хуле пред постоянната си бездиханна японска приятелка. Много, много жалко, че няма да може да задържи Марте. Уви, налагаше се волята на демона да отстъпи пред другия, пред гласа на разума. А гласът на разума звучеше разгневен. Инструкциите — подробни. Гора покрай безлюден път на североизток от града.

Върна се в дневната, седна на стола. Гладката кожена тапицерия приятно облекчаваше леката болка по опарената му от врелия душ кожа. Включи новия телефон, в който бе поставил връчената му SIM карта. Иконките на приложенията за Тиндър и „Ве Ге“ се намираха една до друга. Първо влезе във вестника. Зачака. Чакането представляваше част от тръпката. Дали все още оглавяваше новинарската рубрика? Разбираше защо второразредните знаменитости са готови на всичко, само и само да напишат нещо за тях. Някаква певачка бъркаше манджи с телевизионен готвач, същински клоун, защото държала непременно да бъде в крак с всичко ново — а вероятно и наистина си вярваше.

Хари Хуле го гледаше мрачно.

„Барманът на Елисе Хермансен въвлечен в полицейска акция.“

Натисна „прочети целия текст“ и придвижи плъзгача надолу.

„Според анонимния ни източник полицията възложила на бармана да наблюдава турска баня…“

Мъжът от харарета . Човек на ченгетата. На Хари Хуле.

„… защото единствен той от всички свидетели можел със сигурност да идентифицира Валентин Йертсен.“

Той стана, кожата му се отлепи от облегалката с пукот. Върна се в банята.

Прикова очи в огледалото. Кой си ти? Кой си? Ти си единственият. Единственият , видял и запомнил лицето, което виждам в момента.

В статията не се споменаваше име. Не бяха поместили снимка. Онази вечер, когато влезе в „Джелъси“, той не погледна бармана. Защото установеният зрителен контакт увеличава опасността човекът отсреща да те запомни. Този път обаче, в банята, погледите им се срещнаха. И той се сети за физиономията му. Поглади с пръст татуираното сатанинско лице. То искаше да излезе, напираше да изскочи.

В дневната парчето приключи с грохот от падащ самолет и налудничав смях. После машината се разби и избухна мощна, продължителна експлозия.

Валентин Йертсен затвори очи и си представи пламъците.

— С какви рискове е свързано евентуалното ѝ събуждане? — поинтересува се Хари и погледна разпънатия на кръст Христос, закачен над главата на доктор Стефенс.

— На този въпрос съществуват много правилни отговори. И само един истински точен.

— И какво гласи той?

— Не знаем.

— Както не знаете и какво ѝ има.

— Да.

— Мхм. Какво всъщност знаете?

— Най-общо казано, доста неща. Но ако хората разберат колко много не знаем, ще се изплашат, Хари. А това е излишно. Затова се опитваме да не се спираме подробно върху този аспект от лечението на пациента.

— Наистина ли?

— Обикновено казваме, че ние, лекарите, поправяме човешкото здраве, но истината е, че преди всичко утешаваме близките на болните.

— Тогава защо ми казваш как стоят реално нещата, Стефенс? Защо не ме успокоиш?

— Защото ти вече — убеден съм — си осъзнал какво представлява истината: една илюзия. Като следовател на тежки престъпления самият ти също произвеждаш илюзии, Хари. Вдъхваш на хората усещането, че справедливостта тържествува, че живеят в пълен ред и безопасност. Но пълната, обективна истина просто не съществува. Както и справедливостта в чист вид.