Ю Несбё - Жажда

Улсен отиде до масата да вземе поръчката им, а и да подочуе за какво си бъбрят тези двамата на това действително невероятно рандеву.

— Подраних — Трюлс кимна към почти празната халба пред него.

— Не, аз закъснях — Ула изхлузи чантата през главата си и си разкопча палтото. — Замалко да не дойда.

— Така ли? — Трюлс отпи бързо малка глътка от бирата, за да прикрие треперенето на ръцете си.

— Да… не е… не е толкова просто — тя се усмихна стеснително. Забеляза безшумно появилия се Улсен. — Ще поизчакам с поръчката, ако може.

Съдържателят се отдалечи.

И какво ще чака, запита се Трюлс. Иска да прецени дали разговорът ще потръгне ли? И ако размисли, ще си тръгне. Ако Трюлс не оправдае очакванията ѝ, така ли? И защо го подлага на такъв тест? Та те двамата на практика са израснали заедно.

Ула се озърна.

— Божичко, последно бях тук за срещата на класа преди десет години. Спомняш ли си?

— Не, аз не дойдох.

Ула мачкаше нервно ръкавите на пуловера си.

— Много е зловещ този случай, който разследвате. Жалко, че днес не сте успели да го арестувате. Микаел ми разправи какво е станало.

— Аха…

Микаел. Още в самото начало на срещата им тя бързаше да го вмъкне в разговора и да го постави пред себе си като щит. Притеснена ли беше, или просто не знаеше какво иска?

— И какво ти разказа Микаел?

— Хари Хуле използвал бармана, който видял маниака при първото му убийство. Микаел беше бесен.

— Барманът от бар „Джелъси“ ли?

— Май да.

— За какво го е използвал?

— Да стои в турската баня и да дебне дали убиецът няма да се появи. Ти не знаеш ли?

— Не, защото днес… работих по други случаи.

— А, ясно. Та така де. Много се радвам да те видя. Не мога да остана много, но…

— А колкото да изпия още една бира?

Трюлс забеляза колебанието ѝ. По дяволите.

— Нещо с децата ли? — попита той.

— Моля?

— Да не би някое от децата да е болно?

— Най-малкият май е пипнал вирус — тя потръпна и сякаш се опита да се мушне цялата под пуловера си, докато се озърташе. Само три маси бяха заети. Явно Ула не мярна познато лице, защото след огледа на помещението видимо се поотпусна. — Трюлс?

— Да?

— Може ли да ти задам един странен въпрос?

— Разбира се.

— Какво искаш?

— Какво искам… — той отпи, за да си спечели кратък таймаут. — За сега ли питаш?

— Не, питам по принцип. Какво искаме ние, хората?

„Аз лично искам да ти съблека дрехите, да те изчукам, да те чувам как крещиш от удоволствие и искаш още — помисли си Трюлс. — После искам да си взема студена бира от хладилника, ти да се сгушиш в прегръдката ми и да кажеш, че заради мен ще зарежеш всичко: децата, Микаел, проклетата ви къща, чиято тераса излях собственоръчно, всичко. Само за да бъдеш с мен, Трюлс Бернтсен. Защото след тази среща за мен ще бъде невъзможно да мисля за друго освен за теб. После искам втори дубъл.“

— Да ни ценят, нали?

— Разбира се — едва преглътна Трюлс.

— Любимите ни хора да ни ценят. Другите не ни интересуват толкова.

Трюлс усети как лицето му, независимо от волята му, направи физиономия, но нямаше представа какво изразява тя.

Ула се наведе напред и понижи глас:

— А понякога, когато се чувстваме недооценени, когато ни тъпчат, ни се дощява да си го върнем, нали?

— Така е — кимна Трюлс. — В такива случаи ни се дощява да си го върнем.

— Но това желание изчезва веднага щом осъзнаем, че въпреки всичко ни ценят. Тази вечер Микаел ми каза, че ме обича. Е, вярно, някак между другото и не в пряк текст, но… — Ула прехапа долната си устна. Прелестната си устна, налята с кръв, по която Трюлс се захласваше от шестнайсетгодишен. — Повече от това не е и нужно, Трюлс. Не е ли странно?

— Много е странно — Трюлс заби поглед в опразнената си чаша.

Чудеше се как да формулира онова, което му се искаше да ѝ каже: че понякога обясненията в любов нямат абсолютно никаква стойност. Особено от устата на шибания Микаел Белман.

— Е, ще се връщам при малкия.

Ула си погледна часовника с угрижена физиономия.

— Върви, върви.

— Дано следващия път имам повече време.

Трюлс едва се стърпя да не я попита кога ще е този следващ път. Стана мълчаливо, прегърна я и положи усилие да я пусне в момента, когато тя се отдръпна от него. Вратата зад Ула се хлопна. Трюлс се тръшна на стола. Усети как у него се надига ярост. Онази тежка, лепкава, болезнена и блажена ярост.

— Още една бира? — предложи Улсен, отново приближил се безшумно.

— Да… По-скоро не. Налага се да проведа един разговор. Работи ли телефонът? — той посочи кабинката със стъклена врата, където Микаел твърдеше, че бил изчукал Стине Михаелсен на крак по време на абитуриентско парти; било толкова претъпкано, че никой не обръщал внимание какво се случва под нивото на гърдите; най-малко от всички Ула, която по това време чакала пред бара на опашката за бира.