Ю Несбё - Жажда

— Привет — поздрави Хари, влизайки в болничната стая.

Олег седеше до леглото на Ракел и четеше. Вдигна глава от книгата, но не отговори.

Хари също седна.

— Какво ново?

Олег отгърна един лист.

— Чуй ме — подхвана Хари, съблече си якето и го метна на облегалката. — Знам какво си мислиш: щом не стоя при нея, повече ми пука за работата. Убийствата има кой да ги разкрива, а тя си има само теб и мен.

— Не е ли точно така? — попита Олег, без да откъсва очи от четивото си.

— В момента моето присъствие не носи никаква полза на майка ти. Тук, в болницата, не мога да спася никого, докато навън има начин да помогна. Да спася човешки животи.

Олег хлопна книгата и го погледна.

— Радвам се, че филантропията е основната ти движеща сила. Иначе като нищо щях да отдам поведението ти на други подбуди.

— Какви?

Олег пусна книгата в раницата си.

— На болезнена амбициозност, например. Хари Хуле се завръща и пак става героят на деня.

— Нима мислиш, че нещата опират до там?

Олег сви рамене.

— Важното е ти какво мислиш. Дано успееш да убедиш самия себе си в тези нелепи дрънканици.

— Такъв ли съм в твоите очи? Лицемерен дърдорко?

Олег стана.

— Знаеш ли защо едно време исках да стана като теб? Не защото си бил мъж за пример. А просто защото нямах друг мъж в живота си. Но сега, когато прогледнах, си давам сметка, че трябва да сторя всичко по силите си, за да не стана като теб. Препрограмиране на поведенческия модел — започнато, Хари.

— Олег…

Момчето вече беше излязло.

Мамка му, мамка му.

Хари усети вибрирането на телефона в джоба си и го изключи, без да провери кой го търси. Заслуша се в медицинската апаратура. Някой беше усилил звука и при всеки скок на зелената линия върху монитора с леко закъснение прозвучаваше пиукане.

Като таймер, който отброява оставащо време.

Отброява времето, оставащо на Ракел.

И времето, оставащо на някой навън.

Дали Валентин в момента също следи стрелките на часовника си, докато чака да удари часът за следващата му жертва?

Хари обхвана телефона в дланта си. Стисна я в юмрук. После разтвори пръсти и пусна апарата в джоба си.

Положи широката си ръка върху тясната ръка на Ракел. Върху неговата падаше ниска, полегата светлина и дебелите му сини вени хвърляха сенки по опакото на ръката му. Хари се опита да не брои пиуканията.

На осемстотин и шестото вече не го свърташе, стана и започна да снове из стаята. Излезе, почука на стаята на дежурния лекар, той отвори, но не пожела да навлиза в подробности. Каза само, че състоянието на Ракел било стабилно и са обсъждали да я изведат от медикаментозната кома.

— Добри новини, нали? — попита Хари.

Лекарят позабави отговора си.

— Засега този вариант само се обсъжда. Налице са и някои противопоказания. Стефенс ще бъде нощна смяна. Обърнете се към него за повече информация.

Хари намери столовата, хапна и се върна в 301-ва стая. Полицаят на пост пред вратата му кимна.

Вътре се беше смрачило. Хари включи лампата върху нощното шкафче. Изтръска си една цигара от пакета, докато оглеждаше клепачите на Ракел. Изпръхналите ѝ устни. Опита се да възстанови в паметта си първата им среща. Той стои на двора пред къщата. Тя се задава към него с походка на балерина. Оттогава изтече много вода. Дали запознанството им действително бе протекло именно така? Първият поглед. Първите разменени реплики. Първата целувка. Навярно човек неизбежно поразкрасява реалността всеки път, когато си я припомня, докато накрая историята се превърне в приказка, изградена върху повествователна логика и съшита от отделни епизоди, скрепени със смислова връзка. Приказка, която затвърждава убеждението, че им е било писано да се срещнат и да се оженят, и която те си преповтарят като своеобразен племенен ритуал за двама, докато напълно ѝ повярват. А когато тя изчезне, тази приказка за Ракел и Хари, в какво щеше да вярва той тогава?

Запали цигарата. Вдъхна. Издиша дима. Загледа се как той се вие на спирали към пожароизвестителния датчик на тавана и се разнася.

Изчезва.

Аларма, мина му през ума.

Ръката му се плъзна в джоба, уви се около студения изключен телефон.

Мамка му, мамка му.

Призвание, го бе нарекъл Стефенс. Това ли беше именно — призвание? Когато се нагърбваш с работа, която ненавиждаш, защото знаеш, че ще я свършиш най-добре от всички? Защото важното е да бъдеш полезен. Принцип, следван от самообезличило се стадно животно. Или го тласкаше не призвание, а болезнена амбиция, както се изрази Олег? Копнееше ли Хари да блести под светлините на прожекторите, докато тя лежи тук и линее? Хари се замисли. Никога не бе изпитвал кой знае колко силно чувство на дълг към обществото. Колкото до славата, не държеше никак на признанието — нито от колегите, нито от обществото. Тогава какво оставаше?