Ю Несбё - Жажда

Мехмет обаче видя достатъчно.

Беше той. Мъжът в бара от онази нощ. Дали да изтича навън, или първо да поседне малко? Мъжът забеляза как втренчено го изгледа Мехмет. Ако се изниже веднага, онзи сигурно ще се усъмни.

Мехмет остана до вратата.

И сякаш парата, която вдишваше, задръсти дихателните му пътища. Не издържаше повече. Налагаше се да излезе час по-скоро. Мехмет внимателно бутна вратата и се измъкна. Притича през гладките плочки със ситни, забързани крачки, за да не се подхлъзне, и се вмъкна в съблекалнята. В паниката се засуети, докато набираше шифъра на катинарчето. Изруга. Четири цифри. 1683. Битката за Виена. Тогава Османската империя е владеела света или поне онази част от света, която си е струвало да бъде владяна. През 1683-а империята е достигнала зенита си и е нямало накъде повече да се разраства. Оттогава е започнал упадъкът. Крах след крах. Затова ли бе избрал точно тази година? Защото историята на Османската империя напомняше неговата собствена житейска история, историята на пълно всемогъщество, последвано от тотално фиаско? Най-сетне успя да отвори шкафчето. Извади телефона, набра номера и го долепи до ухото си, без да откъсва очи от вратата на съблекалнята, която се бе затворила автоматично. Очакваше мъжът всеки момент да влети и да му се нахвърли.

— Ало?

— Тук е — прошепна Мехмет.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. В харарета е.

— Дръж го под око. След петнайсет минути сме при теб.

— Какво, казваш, си направил? — Бьорн Холм отпусна съединителя, когато светофарът по улица „Хаусман“ светна зелено.

— Наех цивилен доброволец в турската баня в Сагене — Хари надзърна в огледалото за обратно виждане в легендарното волво „Амазон“ от 1970-а година. Първоначално бяло, по-късно бе пребоядисано в черно и тунинговано с надлъжни стикери като ретроболид за рали. Автомобилите зад волвото потънаха в облак черен пушек.

— Без да се допиташ до нас? — Бьорн натисна клаксона и изпревари едно ауди.

— Внедряването на цивилен противоречи на правилника и не виждах причина да ви въвличам.

— Мини по „Маридалсвайен“. Има по-малко светофари — обади се Вюлер от задната седалка.

Бьорн превключи на по-ниска предавка и направи рязък завой надясно. Хари усети силното опъване на стария триточков предпазен колан, въведен за пръв път от шведската компания „Волво“ в производството на автомобили; без механизъм за регулиране на дължината обаче, той приковаваше пътника към седалката и не му позволяваше да помръдне.

— Как си, Смит? — Хари се опита да надвика бръмченето на двигателя и погледна в огледалото за обратно виждане.

При обичайни обстоятелства не би взел външен експерт, включен в следствието, на толкова рискована операция, но в последния момент прецени присъствието на Смит като необходимо, ако се стигне до заложническа драма или полицейска обсада. При подобен развой можеше да възникне нужда от намесата на психолог, който да разчете поведението на Валентин. А Смит доста успешно бе разчел знаците в поведението на Аурура и Хари.

— Малко ми прилоша — усмихна се бледо Смит. — Каква е тази миризма?

— На стар съединител, парно и адреналин — отвърна Бьорн.

— Сега слушайте внимателно — подкани ги Хари. — След две минути пристигаме. Да повторим: Смит, ти оставаш в колата. Аз и Вюлер влизаме през главния вход. Бьорн, ти завардваш задната врата. Нали разбра къде се намира?

— Да. Твоят човек още ли е на линия?

Хари кимна и долепи телефона до ухото си. Свърнаха пред стара тухлена постройка. Хари предварително беше разгледал чертежите на сградата. В някогашната фабрика сега се помещаваха печатница, офиси, звукозаписно студио и хамам, от който имаше само два изхода: главният вход и задната врата.

— Всички оръжия — заредени и готови за стрелба? — попита Хари и вдиша жадно, след като разкопча пристегналия го колан. — Трябва ни жив. Ако обаче няма друг начин… — Хари вдигна очи към прозорците от матирано стъкло от двете страни на входа, докато Бьорн нареждаше шепнешком:

— Вик „полиция!“, предупредителен изстрел, следващия — в негодника. Вик…

— Начало! — изкомандва Хари.

Слязоха от колата, прекосиха тротоара и се разделиха пред входа.

Хари и Вюлер изкачиха трите стъпала и влязоха през тежката врата. В коридора вътре миришеше на нишадърен спирт и печатарско мастило. На две от вратите лъщяха излъскани до блясък златни табелки. Върху тях, изписани с калиграфски шрифт, стояха имената на малки перспективни адвокатски кантори, които още не можеха да си позволят да наемат офиси в центъра. На третата врата се мъдреше скромна табелка с надпис „Кагалоглу хамам“. Ситните букви създаваха впечатлението, че банята не желае да привлича други посетители, освен постоянните си клиенти.