Ю Несбё - Жажда

— В този ред на мисли как ще обясниш предходните два телефонни разговора с Мона До с времетраене не десет секунди, а няколко минути?

— Провери разпечатките. И двата пъти тя ме е търсила, не аз нея. Тази питбулка Мона До упорства в продължение на няколко минути, докато схване, че драпането ѝ е напразно, а после се пробва втори път с надеждата все пак да изкопчи нещичко. Това си е неин проблем, не мой. Пък и аз определено не съм претрупан с работа, та да бързам да затварям на когото и да било.

Трюлс се облегна на стола. Преплете пръсти и погледна Микаел. Докато го слушаше, Микаел кимаше, сякаш асимилираше думите на Трюлс и се опитваше да запуши всички евентуални пробойни във версията му. Леката усмивка на устните му и известната благосклонност в погледа му показваха до какъв извод е стигнал: това може и да мине, възможно е да измъкнат Трюлс сух.

— Добре. Но щом не си ти, кой е?

Трюлс нацупи устни, както правеше неговата интернет приятелка — пухкава французойка — когато му зададеше сложния въпрос „кога ще се срещнем пак?“

— А сега де. Колегите много се пазят да говорят с журналисти от сорта на До. Единствено Вюлер съм виждал да говори с нея. Секунда… ако не ме лъже паметта, той ѝ даде номер, на който да го потърси. Тя пък му каза къде можел да я намери — във фитнес студио „Гейн“.

Микаел Белман изгледа Трюлс с леко удивена усмивчица като съпруг, открил след дългогодишен съвместен живот, че половинката му има певческа дарба, благородническо потекло или висше образование.

— Значи според теб информацията е изтекла от някой новопостъпил, така ли? — Белман потърка брадичката си с два пръста. — Впрочем съвсем логично предположение, защото проблемът възникна съвсем наскоро и така погледнато, не… — как да се изразя? — не е показателен за професионалната култура, наложена в столичната полиция през последните години. Така и няма да научим със сигурност кой е снесъл информацията на журналистката, защото тя е длъжна да пази самоличността на източниците си.

— Браво, Микаел — разсмя се с грухтене Трюлс.

Белман кимна. Наведе се напред и преди Трюлс да успее да реагира, сграбчи яката на ризата му и го дръпна към себе си.

— А сега кажи колко ти плати тази курва, Бийвъс!

Мехмет се загърна по-плътно в халата. Взираше се съсредоточено в екрана на телефона си и се преструваше, че не вижда кой влиза и излиза от семплата съблекалня. Билетът за Кагалоглу хамам важеше за цял ден, но, то е ясно, ако един мъж прекарва часове наред в съблекалнята и оглежда другите голи мъже, рискува да си навлече неприязънта им. Затова Мехмет непрекъснато се местеше: ту в сауните — и в сухата, и в замъглената парна зала — ту в басейните с различна температура на водата. Мехмет гледаше да не се застоява на едно място и по друга причина: отделните помещения бяха свързани с по няколко врати и имаше опасност да изпусне появата на обекта. В съблекалнята му стана студено и му се прииска да се върне на топло. Погледна си часовника. Четири. Турчинът татуировчик твърдеше, че засякъл мъжа със сатанинската татуировка следобед. Защо серийните убийци да не организират ежедневието си по определен часови режим подобно на другите хора?

Хари беше убедил Мехмет, че представлява идеалният шпионин. Първо, защото освен някакво момиче само той е в състояние да разпознае новото лице на Валентин Йертсен. Второ, защото като турчин няма да се откроява в банята, посещавана предимно от негови сънародници. Трето, защото Хари смяташе, че Валентин веднага би разкрил полицай, изпратен под прикритие. Понеже в Отдела имало къртица, която снася информация на „Ве Ге“, и все още не можело да се разбере коя е, Хари беше решил освен него и Мехмет никой друг да не знае за операцията им. Но Хари му беше обещал от момента, когато Мехмет му съобщи, че е забелязал Валентин, до пристигането на въоръжена полиция да не минат повече от петнайсет минути.

Хари осигури на Мехмет идеалния заместник в „Джелъси“. Казваше се Йойстайн Айкелан и приличаше на чучело, а в протрития му дънков костюм се беше просмукала хипарската миризма на стар купонджия. На въпроса на Мехмет дали е стоял зад бара, Айкелан затъкна една саморъчно свита цигара между устните си и въздъхна:

— Имам дългогодишен стаж по баровете, момче. Прав, на четири крака, легнал. Само дето пред, а не зад бара.

Но Айкелан беше доверен човек на Хари и Мехмет се надяваше да не оплеска съвсем нещата. Максимум една седмица, обеща Хари. После ще се върне в бара, който се беше сдобил с нов съсобственик. Мехмет му връчи ключа за бара, закачен на ключодържател с пластмасово разбито сърце — логото на „Джелъси“ — и Хари го прие с дълбок поклон. Поиска с Мехмет да обсъдят музиката. Подчерта, че няма да е лошо да пускат малко по-нови парчета и че дори за човек, затънал в тресавището на „Бед Кампъни“, има спасение. Само мисълта за този разбор си струва едноседмична скука, помисли си Мехмет, докато преглеждаше на телефона си електронното издание на „Ве Ге“, макар да беше изчел заглавията поне десетина пъти. Неочаквано попадна на ново.