Ю Несбё - Жажда

Стефенс се върна с две картонени чаши. Едната подаде на Хари. От другата отпи и седна на другия стол. Двамата мъже се озоваха един срещу друг, разделени от метър празно пространство.

— Момчето ти дойде — подхвана Стефенс.

— Олег ли? Бяхме се разбрали да намине чак след часовете.

— Пита за теб. Видимо се разстрои, задето си оставил майка му сама.

Хари кимна и отпи от кафето.

— В тази възраст бързо се гневят и възмущават от несправедливости. За всички бъркотии стоварват вината върху баща си. Някога той е олицетворявал техният идеал за мъж, а изведнъж се превръща във въплъщение на всичко онова, което не желаят да станат.

— От собствен опит ли говориш?

— Разбира се. Нима ние, хората, не говорим непрекъснато на базата на личен опит? — Усмивката на Стефенс изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.

— Мхм. Може ли да ти задам личен въпрос, Стефенс?

— Давай.

— Положителен резултат ли се получава, след като теглиш чертата?

— В смисъл?

— Радостта от спасените животи минус отчаянието заради изгубените, които е можело да бъдат спасени?

Стефенс срещна погледа на Хари. Навярно самата ситуация — двама мъже, седнали един срещу друг в затъмнена стая — предразполагаше към откровения. Два кораба, разминаващи се в нощта. Стефенс сне очилата си и прокара длани по лицето си, сякаш за да изтрие умората. Поклати глава:

— Не.

— Но въпреки това ти продължаваш?

— То е призвание.

— Видях разпятието в кабинета ти. Вярваш в призванието.

— Мисля, че и ти вярваш в призванието, Хуле. Може би не в призванието, предопределено свише, но схващането за лична мисия никак не ти е чуждо.

Хари заби поглед в чашата си. Стефенс се оказа прав за кафето: наистина беше изумително гадно.

— Това означава ли, че не харесваш професията си?

— Ненавиждам я — усмихна се лекарят. — Ако можех да избирам, щях да стана концертиращ пианист.

— Мхм. Умееш ли да свириш на пиано?

— Точно в това се крие проклятието. Не те бива в онова, което обожаваш, и си добър в онова, което мразиш.

— Наистина е проклятие — кимна Хари. — Истински полезен си само във второто. А човек поначало се стреми да бъде полезен.

— А приказките, че човекът, верен на призванието си, бивал възнаграден, са пълна глупост.

— Понякога самата работа се оказва достатъчна награда.

— Само за концертиращия пианист, влюбен в музиката, или за палача садист — Стефенс посочи баджа си на престилката. — Роден съм и съм израснал като мормон в Солт Лейк Сити и съм кръстен на Джон Дойл Лий, богобоязлив миролюбив човек, който през есента на 1857 година получава нареждане от старейшините в църковната община да убие група безбожни емигранти, нахълтали в техните земи. Описал душевните си терзания в дневник: това била ужасната орис, отредена му от съдбата, и му оставало единствено и само да я приеме.

— Клането при Маунтин Медоус.

— Охо! Много си осведомен, Хари.

— Карал съм специално обучение за серийни убийства във ФБР. Разгледахме и най-известните масови убийства. Признавам обаче, че не помня какво става в крайна сметка с твоя съименник.

Стефенс си погледна часовника.

— Наградата му навярно го е чакала на небето, защото на земята всички го предали, включително духовният водач Бригам Йънг. Осъдили Джон Дойл Лий на смърт. Въпреки това обаче баща ми смяташе, че постъпката му е пример за подражание: да се откажеш от леснодостъпната любов на ближните си в името на ненавиждано от теб призвание.

— Възможно е да не е ненавиждал отредената му роля толкова, колкото е твърдял.

— В смисъл?

Хари сви рамене.

— Алкохолиците мразят и проклинат алкохола, защото той съсипва живота им. Същевременно алкохолът е целият им живот.

— Интересна аналогия — Стефенс стана, отиде до прозореца и разтвори завесите — А ти, Хуле? Призванието ти още ли хем съсипва живота ти, хем е целият ти живот?

Хари заслони очи с длан, опита се да погледне Стефенс, но внезапно нахлулата светлина го заслепи.

— Още ли си мормон?

— А ти още ли работиш по случая?

— Така изглежда.

— Просто не можем другояче, а, Хари? Не ни свърта, ако не работим.

Стефенс излезе. Хари набра Гюнар Хаген.

— Здрасти, шефе, трябва ми охрана за Юлеволската болница. Веднага.

Вюлер стоеше където му беше наредено — до предната броня на колата, паркираха напречно пред изхода.

— Видях да влиза полицай — докладва той на Хари. — Всичко наред ли е?

— Поставихме охрана пред стаята ѝ — Хари се качи отпред.