Ю Несбё - Жажда

— Ще изтълкувам мълчанието ти като знак на съгласие. И понеже в далечината май ми се причуват полицейски сирени, едва ли имам време за губене.

Преди да повика подкреплението, Хари се поколеба дали да не ги помоли да пристигнат без сирени, но така щяха много да се забавят.

— Остави пистолета, Хари, и аз ще изляза.

Хари поклати глава.

— Тук си, защото той е видял лицето ти, и ще го застреляш, а после и мен — защото и аз ще видя лицето ти.

— Тогава дай контрапредложение. Разполагаш с пет секунди, иначе ще го гръмна, надявайки се при първия изстрел да пропуснеш и аз да те улуча пръв.

— Значи напрежението остана, само че ще се разоръжаваме.

— Не ме мотай. Започвам да броя. Четири, три…

— И двамата обръщаме пищовите едновременно, хващаме цевта с дясната ръка, та спусъкът и дръжката да се виждат.

— Две…

— Ти тръгваш към изхода покрай онази стена, а аз, със същата скорост, покрай сепаретата към барплота от отсрещната страна на помещението.

— Едно…

— Разстоянието помежду ни през цялото време ще бъде същото като в момента. Никой от двама ни няма да има възможност да стреля, без другият да отреагира.

Барът утихна. Сирените приближаваха. Ако Олег изпълнява стриктно каквото му поръча, поправка, каквото му нареди Хари, значи продължава да седи в колата на две преки от бара.

Светлината в бара рязко помръкна и Хари се досети, че Валентин е завъртял димера зад барплота. А когато за пръв път се обърна към Хари, поради тъмнината той не видя лицето под козирката.

— На три обръщаме револверите — Валентин вдигна ръце. — Едно, две… три.

Хари хвана дръжката с лявата си ръка, после цевта с дясната. Вдигна оръжието във въздуха. Валентин направи същото. Сякаш размахваше флагче в детското шествие по случай Седемнайсети май — националния празник на Норвегия. Характерната червена дръжка на „Рюгер Редхок“ стърчеше от дългата цев.

— Виждаш ли! Кой би осъществил такава сделка освен двама мъже, които действително се разбират? Харесвам те, Хари. Ама наистина те харесвам. Да тръгваме сега…

Валентин закрачи към стената, а Хари — към сепаретата. Цареше такава тишина, че се чуваше проскърцването на ботушите на Валентин, докато двамата мъже се промъкваха стъпка по стъпка, описвайки полукръг, дебнейки се взаимно като двама гладиатори, които знаят, че още първата схватка ще коства живота поне на единия от тях, а по-вероятно и на двамата. По басовото бръмчене на хладилника, по равномерното капене на чешмата и жуженето от усилвателя на музикалната уредба Хари разбра, че е стигнал до барплота. Пипнешком мина зад бара, без да изпуска от очи силуета, открояващ се на фона на светлините отвън. В бара нахлуха шумове от улицата и кънтеж на тичащи стъпки.

Извади телефона от джоба си и го долепи до ухото си.

— Чу ли?

— Всичко чух — потвърди Олег. — Ще съобщя на патрулите. Външен вид?

— Късо черно яке, тъмни панталони, шапка с козирка без емблема, но нея сигурно вече я е хвърлил. Лицето не го видях. Движи се бегом в посока улица „Турвал Майер“, тоест…

— … търси многолюден район с натоварено улично движение. Ще предам веднага.

Хари прибра телефона в джоба си и сложи ръка върху рамото на Мехмет. Никаква реакция.

— Мехмет…

Хари вече не чуваше нито хладилника, нито усилвателя. В ушите му нахлуваше единствено непрестанното капене. Завъртя димера да усили осветлението. Хвана косите на Мехмет и внимателно повдигна главата му от мивката. Лицето беше бледо. Твърде бледо.

От врата стърчеше предмет.

Приличаше на метална сламка.

От края ѝ още сълзяха червени капки. Падаха в мивката, вече запушена от многото изтекла кръв.

Катрине скочи от колата и тръгна към опънатите пред бара заградителни ленти. Забеляза мъж с димяща цигара в ръка, облегнат на една от полицейските коли. Въртящият се син буркан на покрива току осветяваше лицето му, красиво с грозотата си. Тя потръпна и се приближи до него.

— Студено е — забеляза тя.

— Задава се зима — Хари издуха дима към синия буркан.

— Емилия се задава.

— Мхм. Съвсем бях забравил за нея.

— Според прогнозата утре щяла да удари Осло.

— Мхм.

Катрине го гледаше замислено. Беше виждала всички възможни лица на Хари Хуле. Но не и това. Не го беше виждала толкова празен, разбит, отчаян. Прииска ѝ се да го погали по бузата, да го гушне. Но не можеше. Спираха я толкова много неща.

— Какво се случи вътре?