Ю Несбё - Жажда

— Не сме в състояние да я изведем от комата.

— Какво?

— Ракел не се събужда.

— Тя… дали ще…

— Не можем да кажем, Хари. Знам, че имаш куп въпроси, но и ние имаме куп неизвестни. Друго няма какво да ти кажа, освен, че работим на пълни обороти.

Хари захапа бузата си отвътре, за да се убеди, че това не е просто началото на нов кошмар.

— Добре, добре. Може ли да я видя?

— В момента не, защото я преместихме в интензивното за наблюдение. Ще ти се обадя веднага щом получим някаква яснота. Но най-вероятно ще отнеме време, защото засега Ракел остава в кома, затова не стой със затаен дъх.

Хари си даде сметка, че Стефенс е прав. Беше спрял да диша.

Затвориха. Хари продължи да се взира в телефона. Ракел не се събужда. Ами не се събужда, разбира се, кой би искал да се събуди? Хари стана и слезе на долния етаж. Затрака с кухненските долапи. Нищо. Празно, опразнено. Повика такси и се качи да се облече.

Той погледна синята табела, прочете името и намали. Отби в банкета и изгаси двигателя. Огледа се. Гора и шосе. Напомняше му за онези нищо незначещи, монотонни пътища във Финландия, където те спохожда чувството, че шофираш през безкрайна гора. Където дърветата стоят като безмълвна стража от двете страни на шосето, а да скриеш труп е толкова лесно, колкото и да го потопиш в морето. Изчака някаква кола да мине и погледна в огледалото. Фарове не се виждаха. Нито отпред, нито отзад. Слезе на шосето, заобиколи и отвори багажника. Тя беше почти прозрачно бледа, избледнели бяха дори луничките ѝ. А изплашените ѝ очи чернееха огромни над кърпата, вързана пред устата ѝ. Той я извади на ръце от багажника и я изправи на крака. Хвана белезниците и я преведе през шосето, през канавката, към черната стена от дървета. Включи фенера. Тя трепереше неистово, железните гривни дрънчаха.

— Не се бой, миличка. Нищо няма да ти сторя.

Вярваше си, че е искрен. Не искаше да я наранява. Станалото — станало, но стига толкова. Навярно и тя го усещаше, разбираше колко я обича. Навярно трепереше не от страх, а защото беше само по бельо и кимоното на японската му приятелка.

Навлязоха между дърветата. Все едно пристъпиха в къща. Тук се спускаше различна тишина. Същевременно се разнасяха нови звуци. По-кратки, но по-отчетливи, макар и неразпознаваеми звуци. Пукане, въздишка, вик. Почвата беше мека, краката им потъваха в килима от борови иглички, който поглъщаше шума от стъпките им. Пристъпваха като младоженци в храм.

Той преброи до сто и спря. Вдигна фенера и освети наоколо. Светлият конус мигом откри каквото търсеше. Овъглено масивно дърво, разцепено на две от поразил го гръм.

Отведе я до дървото. Тя не оказа никаква съпротива, когато той разкопча белезниците ѝ, обви ръцете ѝ около ствола и пак ги щракна. Същински агнец, помисли си той, докато я гледаше коленичила и обхванала дървото сякаш в прегръдка. Жертвен агнец. Защото той не беше женихът, а бащата, който принася детето си пред олтара.

Погали я по бузата за последен път и се обърна да си върви. Някъде иззад дърветата се обади глас:

— Тя е жива, Валентин.

Той спря и машинално насочи фенера по посока на звука.

— Разкарай го — нареди гласът от тъмното.

Валентин се подчини.

— Тя искаше да живее — отвърна той.

— А барманът не искаше ли?

— Той можеше да ме идентифицира. Нямаше начин да рискувам.

Валентин се ослуша, но чу само тихо свирукане от ноздрите на Марте, докато си поемаше дъх.

— За пръв и последен път ти оправям бакиите — заяви гласът. — Носиш ли револвера, който получи?

— Да.

Къде беше чувал този глас?

— Остави го до нея и изчезвай. Съвсем скоро ще си го получиш обратно.

Мина му през ума да извади револвера, да намери човека с фенера и да го убие. Да убие разума, да заличи следите, отвеждащи към него, да отприщи единовластието на демона. Възпря го само съображението, че другият може и да му потрябва.

— Къде и кога? — извика Валентин. — Вече няма как да използваме шкафчето в турската баня.

— Утре. Ще ти съобщя. Така и така вече чу гласа ми, ще ти звънна по телефона.

Валентин извади револвера от кобура и го остави пред момичето. Хвърли ѝ последен поглед. После си тръгна.

Качи се в колата. Два пъти удари силно челото си във волана. Запали, даде ляв мигач за вливане в движението, макар че други автомобили не се виждаха, и спокойно потегли.

— Спри там — посочи Хари на таксиметровия шофьор.

— Три след полунощ е, човече. Този бар категорично е хлопнал кепенците.