Ю Несбё - Жажда

— Ами? Усещам как изведнъж ми стана безинтересен, Трюлс.

— Цинична си, но поне си искрена, Мона До.

— Благодаря ти, предполагам.

— Е, имам малко информация като за сбогом. Но тя е на съвсем друга тема.

— Да чуем…

— Главният секретар Белман чука публична личност.

— За такива клюки няма пари, Бернтсен.

— Добре, не ми плащайте. Просто го публикувай.

— Редакторите не си падат по истории за известни личности, хванати в изневяра, но ако разполагаш с доказателства и искаш лично да направиш изявление за нашия вестник, може и да ги убедя. В такъв случай обаче ще те цитираме и ще посочим цялото ти име.

— Това би било равносилно на самоубийство и ти го знаеш. Ще ти кажа къде се срещат. Изпратете папарак.

— Sorry , но не става така — засмя се Мона До.

— И защо?

— В чужбина пресата може и да се рови из извънбрачните афери на известните, но в малка Норвегия нещата стоят по друг начин.

— И защо?

— Според официалното обяснение — защото не падаме толкова ниско.

— А според неофициалното?

Мона потръпна зиморничаво и сви рамене:

— Понеже на практика човешкото падение няма граници, моята лична теория гласи, че отказът да се занимаваме с тази тема е пример за синдрома „всички-имаме-кирливи-ризи-така-че-я-по-добре-да-не-вадим-чуждите“.

— На норвежки, ако обичаш.

— Семейните редактори не са по-верни от всички други. Огласиш ли нечия забежка, рискуваш — в малка общественост като норвежката — да ти го върнат по същия начин. Ние пишем за кръшкачи в чужбина и евентуално за удар под пояса, нанесен от една публична личност на друга. Но да се ровим из чаршафите на двама души на високи властови позиции? — Мона До поклати глава.

Трюлс презрително издуха събрания въздух през носа си.

— И няма начин да го пробуташ на редакторите?

— Аферата хвърля ли сянка върху професионализма на Белман?

— Ами… ъъъ… не, не мисля.

Мона вдигна глава към Монолита, символизиращ безжалостния стремеж към върха.

— Явно наистина много мразиш този човек.

Трюлс не отговори. Доби леко озадачен вид, сякаш досега това изобщо не му беше хрумвало. Мона се запита какво ли се случва зад сипаничавото му, непривлекателно лице, чиято антипатичност се подсилваше от обратната захапка и малките озлобени очи. Почти ѝ дожаля за него. Почти.

— Ще тръгвам, Бернтсен. Ще се чуем.

— Дали?

— Нищо не се знае.

Мона се отдалечи. По едно време се обърна и погледна към Трюлс Бернтсен, осветен от прожекторите около Монолита. Пъхнал ръце в джобовете си, прегърбен, той се взираше в нещо. В тази поза — неподвижно застинал като околните гранитни статуи — изглеждаше безпределно самотен.

Хари се взираше в тавана. Призраците не дойдоха. Навярно тази нощ нямаше да смущават сънищата му. Появата им беше непредвидима. Отборът им нарасна с още едно попълнение. В какъв ли вид щеше да го навести Мехмет? Хари се насили да изтласка неприятните мисли и се заслуша в тишината. Холменколен беше тих район. Трябваше да му се признае това безспорно предимство. Но на Хари му идваше твърде тих. Той предпочиташе да чува шумовете на града. Неслучайно в джунглата е ценно да чуваш всякакви звуци, които да те известят за наближаваща опасност, да ти подскажат какво се задава. Тишината съдържа твърде оскъдна информация. Ала не тишината го държеше буден, а празната друга половина на леглото.

На практика самотните нощи в леглото му многократно надхвърляха нощите, през които бе делил постелята си с жена. Защо тогава се чувстваше толкова сам, той, неизменният преследвач на самотата, никога неизпитващ потребност от други хора?

Хари се обърна на хълбок и се опита да затвори очи.

И сега не се нуждаеше от други хора. Не му трябваха хора .

Трябваше му единствено тя.

Нещо изпука. Навярно дървените стени. Или някоя подова дъска. Или пък бурята щеше да подрани, а призраците да закъснеят.

Хари се обърна на другата страна, пак затвори очи.

Пред спалнята нещо проскърца.

Хари стана, отиде до вратата и отвори.

Беше Мехмет.

— Видях го, Хари.

На мястото на очите му имаше две черни кухини и оттам със съскане се виеше дим.

Хари се сепна от кошмара.

Телефонът мъркаше като котка на нощното шкафче. Хари вдигна.

— Да?

— Обажда се доктор Стефенс.

Хари изпита внезапна болка в гърдите.

— Става дума за Ракел.

Беше повече от ясно, че става дума за Ракел. Друг повод да се чуят, естествено, нямаше. Стефенс разбираемо започваше така издалеко само за да му предостави няколко секунди да се мобилизира преди предстоящите новини.