Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

46 Град в източната част на централна Швеция, с население от около 10 500 жители. – Б. пр.

47 Най-големият плувен център в Стокхолм. – Б. пр.

48 Залив в източния край на Меларен. – Б. пр.

49 Централната гара в Стокхолм. – Б. пр.

* * *

Във входа Микаел Блумквист се натъкна на възрастна жена, която носеше шапка и бастун и изглеждаше малко плаха. Зад нея вървеше здрав мъж на неговите години. Сигурно беше висок два метра, имаше малки очи, кръгло лице и силни ръце. Но Микаел не им обърна много внимание. Просто се радваше, че е стигнал до адреса. Изтича нагоре по стълбите до апартамента на Хилда фон Кантерборг и позвъни. Тя, изглежда, не си беше у дома.

Излезе навън и тръгна към Кларион Хотел в Сканстул и отново опита да ѝ се обади. Вдигна му арогантно хлапе, може би неин син.

– Здрасти!

– Здрасти! – отвърна Микаел. – Хилда там ли е?

– Тука няма никаква шибана Хилда. Телефонът вече е мой.

– Какво искаш да кажеш?

– Една откачена алкохоличка ми го даде.

– Кога?

– Ей сега.

– Как изглеждаше?

– Стресирана и тъпа.

– Къде се намираш?

– Я си гледай работата – каза момчето и затвори.

Микаел изруга. Поради липса на други идеи, той отиде в бара на Кларион Хотел и си поръча една „Гинес“.

Трябваше да помисли, затова седна в един фотьойл до прозореца, който гледаше към Рингвеген. Зад него плешив, възрастен господин стоеше на рецепцията и дискутираше възмутено сметката си. Недалеч от масата му пък седяха две момичета, които си шепнеха нещо.

Мисълта за Лисбет не му даваше мира. Тя бе споменала списъци с имена, както и името Лео Манхеймер, чийто психолог, Карл Сегер, беше застрелян при подозрителни обстоятелства преди двайсет и пет години. Не беше пресилено да предположи, че историята продължава далеч назад във времето, особено след смъртта на Холгер Палмгрен и документите, които бе открил в антрето на апартамента му.

„Говори с Хилда фон...“

Можеше ли да е имал предвид друга жена, не Хилда фон Кантерборг? Възможно беше, но не особено вероятно, пък и току-що Хилда, наглед стресирана, бе дала телефона си на някакъв тийнейджър. Микаел допи бирата си и погледна момичетата на бара. Като че ли сега си шепнеха за него. Извади телефона си и потърси името Хилда фон Кантерборг в интернет. Предполагаше, че това, което го интересува, няма да се появи сред първите резултати в Гугъл, а може би изобщо нямаше да го има в мрежата. Но може би щеше да долови нещо между редовете. Понякога следите се криеха в банални и уклончиви отговори по време на интервюта или пък в избора на теми и интереси.

Не откри нищо. До момента, в който изгубила длъжността си в Стокхолмския университет, Хилда фон Кантерборг била доста продуктивен автор на научни статии. След това се беше покрила, а в старите ѝ материали нямаше горещи следи. Микаел не попадна на подозрителни намеци, нито пък на нещо, свързано с осиновени деца, а още по-малко с момчета с хипер­акузис, които от левичари са станали десничари.

За сметка на това Хилда звучеше будно и разумно, когато се аргументираше против скритите расистки идеи, които още по онова време се проявяваха в изследванията на въздействието, което генетиката оказва върху човешката интелигентност. Беше написала и кратко есе в Journal of Applied Psychology 50 за така наречения ефект на Флин, който показва, че измеримите интелектуални дарби на човека се покачват постоянно от 1930 година насам вероятно защото мозъците ни биват стимулирани все повече.

Но като цяло, Микаел не откри следи. Отново вдиг­на поглед към улицата и си поръча още една „Гинес“. Чудеше се дали може да се обади на някого и отново прегледа статиите, този път търсейки имената на съавтори и колеги на Хилда. После изписа фамилията „фон Кантерборг“ и откри само още един жив човек с това име. Жена, която се казваше Шарлота и беше шест години по-млада от Хилда. Живееше на Ренстиернас гата, само на няколко пресечки оттук. Изглежда беше фризьорка и имаше собствен салон на Йотгатан. Микаел потърси изображения на Хилда и Шарлота фон Кантерборг и видя приликата. Вероятно бяха сестри. Без да му мисли много, той набра номера на Шарлота.

– Лота – каза тя, щом вдигна.

– Казвам се Микаел Блумквист и съм журналист във вестник „Милениум“ – каза той и веднага забеляза, че жената се притесни.

Вярно, това не беше необичайно. Микаел често изразяваше съжаление, че има такъв ефект върху околните, и се шегуваше, че трябва да почне да пише по-позитивни статии, така че хората да не ги е страх, когато им се обади. Но този път усети, че има и още нещо.