Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Сами по себе си те не бяха обезпокоителни, най-вече поради факта, че Телебориан бе проявил добрината да спомене Ракел само с една буква. Не се описваше самата им дейност, нито се споменаваха други деца. Така или иначе, проблемът не бе в това. Проблемът беше, че след всички тези години Холгер Палмгрен бе прочел документите точно сега.

Това можеше да е просто съвпадение, разбира се. Мартин Стейнберг смяташе така. Може би бележките бяха попаднали при Холгер още преди години, а той просто ги беше разлистил инцидентно и се бе зачудил над някои подробности, без да им отдава голямо значение. При такъв сценарии акцията ѝ би била безумна грешка. Но Ракел Грейс не вярваше в съвпаденията, не и когато толкова неща висяха на ръба на бездната. А и тя знаеше, че неотдавна Холгер Палмгрен бе посетил Лисбет Саландер в женския затвор „Флудберя“.

Ракел Грейс не възнамеряваше отново да подцени Лисбет Саландер, особено като се има предвид, че в документите се споменаваше Хилда фон Кантерборг. Хилда беше единствената връзка, която би могла да отведе Лисбет до нея. Вярно, Ракел Грейс беше убедена, че след злополучното си приятелство с Агнета Саландер, Хилда не се е разприказвала пред никого. Но нямаше гаранция, пък и съвсем не бе невероятно да съществуват копия от документите, така че беше изключително важно да се запита как Палмгрен се е сдобил с тях. Дали това бе станало във връзка със старото разследване на Телебориан, или ги бе получил по-късно, и в такъв случай от кого? Ракел беше убедена, че са премахнали всяка по-деликатна документация от психиатричната клиника „Санкт Стефан“, но може би... Ракел потъна в размисли и внезапно ѝ хрумна нещо: Йоханес Калдин, началникът на детското отделение. Калдин им беше като трън в очите. Възможно ли бе да е оставил някакви материали след смъртта си? Или може би някой от обкръжението му, като например...?

Ракел изруга.

– Естествено, онази вещица.

Отиде в кухнята и изпи две обезболяващи с чаша лимонена вода. После се обади на Мартин Стейнберг – страхливецът трябваше да се размърда – и му каза незабавно да се свърже с Май-Брит Турет , както донякъде неволно я нарече Ракел.

– Още сега – каза тя. – Веднага!

После си направи салата с рукола, орехи и домати и почисти банята. Часът беше пет и половина следобед. Беше горещо, въпреки отворената балконска врата. Искаше ѝ се да свали полото и да облече ленена риза. Устоя на изкушението и отново се замисли за Хилда. Презираше я. Хилда беше пияница и лека жена. Въпреки това едно време Ракел ѝ завиждаше. Хилда привличаше мъжете, а също така жените и децата. В доброто старо време, когато всички имаха толкова големи очаквания, идеите на Хилда се отличаваха с размах и свобода.

Проектът им всъщност не беше уникален. Имаха източник на вдъхновение в Ню Йорк. Но Ракел и Мартин посветиха дълги години на работата си и въпреки че резултатите ги изненадваха, а понякога и ги разочароваха, те никога не бяха смятали, че цената е твърде висока. Някои деца имаха по-лош късмет от други, вярно. Но такава беше лотарията на живота.

В основата си Проект 9 беше благороден и важен – така го възприемаше Ракел. Можеше да помогне на света да разбере как се създават по-силни и хармонични индивиди. Ето защо така се ядосваше, че Л.М. и Д.Б. изложиха на риск целия им труд и я принудиха да прибегне до такива ексцесии. Самите закононарушения не я измъчваха толкова, което понякога ѝ се струваше странно. Все пак Ракел Грейс не бе лишена от самосъзнание. Знаеше, че не е предразположена към разкаяние, но последствията я тревожеха.

От улицата долитаха отдалечени викове и смях. В кухнята и всекидневната миришеше на почистващ препарат и медицински спирт. Ракел отново погледна ръчния си часовник, стана от бюрото и взе друга лекарска чанта, черна и по-модерна, както и нова, дискретна перука, слънчеви очила, две канюли, ампули и малко шишенце със светлосин цвят. Накрая грабна сребрист бастун от гардероба и сива шапка от рафта в антрето. Излезе навън и зачака Бенямин да я вземе и да я откара в Сканстул.

* * *

Хилда фон Кантерборг си наля чаша бяло вино. Пиеше бавно. Нямаше съмнение, че е алкохоличка. Въп­реки това обаче не злоупотребяваше толкова, колкото си мислеха хората. Преувеличаваше консумацията си на алкохол точно както преувеличаваше и другите си недостатъци. Хилда фон Кантерборг не беше пропаднала благородничка, за каквато я смятаха мнозина. Нито пък беше жена, която не прави нищо друго, освен да се напива. Продължаваше да публикува статии по психология под псевдонима Леонард Барк.