Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Чувстваше се все по-уверен, че вчерашният разговор беше голяма грешка. Може би Стейнберг беше чиста проба бандит, без значение в колко комитети и комисии участваше. Беше достатъчно дори само това, че професорът е подписал решение Лисбет да бъде пратена в приемно семейство против волята на момичето и майката. Само това!

О, господи, боже мой, колко беше глупав. Какво да прави? На първо време трябваше да се обади на Лисбет и да обсъди въпроса с нея. Но ето, телефонът му не работеше. Холгер бе спрял да използва стационарната линия, защото в последно време по нея го търсеха само продавачи и хора, с които не искаше да разговаря. А дали не беше дръпнал кабела?

С много усилия успя да се обърне и видя, че кабелът наистина не е включен. Дали можеше да го пъхне обратно? Протегна се колкото можа, подпрял гърди на облегалката, и със сетни сили успя да го включи. Пос­ле известно време лежа задъхан, преди да вдигне стария телефон от нощното шкафче. Имаше сигнал. Това беше добро начало. Отново се почувства дееспособен, обади се на телефонната централа и помоли да го свържат със затвор „Флудберя“. Не очакваше да разговаря с някой шампион по дружелюбност, но въпреки това остана втрещен от арогантността, с която бе посрещнато обаждането му.

– Името ми е Холгер Палмгрен – каза той възможно най-авторитетно. – Аз съм адвокат. Бъдете така добър да ме свържете с отговорните лица в отделението с повишено ниво на сигурност. Въпросът е от жизненоважно значение.

– Тогава ще почакате.

– Няма никакво време за губене – изръмжа той.

Въпреки това се наложи да чака и едва след редица прехвърляния и забавяния успя да се свърже с една надзирателка от отделението, която се казваше Хариет Линдфорш. Хариет говореше лаконично и строго, но той подчерта сериозността на положението. Каза, че иска веднага да разговаря с Лисбет Саландер. Отказът ѝ го накара да изтръпне. Не само заради изнервената интонация, ами и заради думите „особено предвид нас­тоящата ситуация“.

– Случило ли се е нещо? – попита той.

– С нейния адвокат ли работите?

– Не. Или да.

– Това не беше ясен отговор.

– Не съм пряко замесен.

– Тогава ще трябва да се обадите по-късно – каза Хариет Линдфорш и затвори.

Холгер не беше на себе си. Удари леглото със здравата си ръка. Представяше си, че са се случили всякакви ужаси, и си мислеше, че вината е негова. Опита да се осъзнае и да не изпада в диви спекулации, но това не помогна. Защо, по дяволите, беше толкова недъгав?

Трябваше просто да се изправи и да овладее ситуацията. Само че пръстите му бяха криви и сковани, а тялото сгърчено и наполовина парализирано. Не можеше дори да се качи на инвалидната си количка без чужда помощ и тогава го влудяваше. Ако изминалата нощ беше пътят му към Голгота, то сега Холгер се чувстваше като разпнат, а проклетият матрак беше неговият кръст. Вече дори Екельоф и свитият му сред лилиите юмрук не му носеха утеха. Погледна телефона. Беше му се сторило, че някой го търси, докато чакаше да го свържат с отделението на Лисбет, и съвсем вярно, Микаел Блумквист му беше звънял и бе оставил съобщение. Чудесно, Микаел би могъл да му помогне и да направи нещо с информацията. Холгер набра номера му. Никой не вдигна, но Холгер продължи да опитва, отново и отново, и накрая гласът на Микаел прозвуча в слушалката. Беше запъхтян и Холгер веднага усети, че задъхването на Микаел е от доста по-приятен характер от това, което измъчваше самия него.

– Притеснявам ли те? – попита той.

– Съвсем не – отговори Микаел.

– Гости ли имаш?

– Не, не.

– Напротив – чу се женски глас някъде отстрани.

– Не ядосвай дамата.

Дори в кризисна ситуация Холгер беше натрапчиво учтив.

– Прав си – отвърна Микаел.

– Ами погрижи се за нея. Аз ще звънна на сестра ти.

– Не, не!

Микаел явно бе доловил притеснения тон в гласа му.

– Търсих те – продължи той. – Видял си се с Лисбет, нали?

– Да, и се тревожа за нея – каза Холгер колебливо.

– Аз също. Какво си чул?

– Аз...

Холгер си спомни някогашния съвет на Микаел да не обсъжда деликатни въпроси по телефона.

– Да?

– Изглежда отново се е разровила в нещо – отговори той.

– Какво?

– Нещо от детството ѝ. Но по-лошото е, Микаел, че май постъпих като глупак. Исках да ѝ помогна. Наистина исках. Обаче забърках голяма каша. Ако можеш да дойдеш тук, ще ти разкажа.

– Естествено, тръгвам веднага.

– Не, не тръгваш! – обади се жената.

Холгер се замисли за нея, която и да беше. Замис­ли се и за Марита, която скоро щеше да нахълта и да се захване с цялата досадна и унизителна процедура, в края на която Холгер седеше преоблечен в инвалидната си количка и пиеше блудкавото си кафе с вкус на чай. Помисли си още, че най-важното в момента беше да се свърже с Лисбет.