Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Лежеше по гръб в болничното си легло, подпрял голямата купчина документи на гърдите и корема си, и опитваше да мисли ясно. Непредпазливо ли би било да му се обади? В един момент му се струваше, че е така, а в следващия отхвърляше тази мисъл. Лежа може би десет, петнайсет минути, размишлявайки над въпроса. Междувременно морфинът започна да действа и болката в бедрата вече се усещаше по-скоро като пробождане с карфица, отколкото с нож. Дали все пак да не му звъннеше? Лисбет го бе помолила за помощ, така че трябваше да се постарае, не беше ли така? Наистина искаше да свърши нещо полезно, след като най-накрая документите бяха пред него, затова си намисли стратегия. После се обади и когато прозвуча сигнал свободно, погледна часовника. Беше десет и двайсет вечерта, което си беше малко късно, но не прекалено, помисли си. Във всеки случай трябваше да внимава. Само че куражът му се изпари още щом строгият, авторитетен глас на Стейнберг се чу в слушалката. Холгер трябваше да се напрегне, за да отговори достолепно и обръгнало.

– Моля за извинение – каза той. – Но имам въпрос.

Мартин Стейнберг всъщност не беше недружелюбен, но все пак звучеше предпазливо. Не омекна дори когато Холгер го поздрави за всички престижни позиции и почетни назначения, за които пишеше в Уикипедия. От своя страна, както подобаваше, професорът се поинтересува от здравословното състояние на Холгер.

– Какво да кажа на моите години? Остава ми само да се радвам, че тялото все още ме боли и напомня за себе си – отвърна Холгер и опита да се засмее.

Мартин Стейнберг опита да се засмее с него, а пос­ле двамата размениха няколко думи за добрите стари времена. След това Холгер обясни защо се обажда. Каза, че с него се е свързал един клиент и във връзка с това би искал да разбере какви са били работните задължения на Стейнберг в така наречения Регистър. Това беше грешка. Въпросът моментално породи тревога. Стейнберг като че опита да я прикрие, но въпреки това си пролича, че е изнервен.

– Изобщо не разбирам за какво говориш – каза професорът.

– Наистина ли? Колко странно. Тук пише, че си вземал решения за властите.

– Къде го пише?

– В документите, които получих – каза Холгер, вече по-уклончиво и отбранително.

– Трябва да знам къде точно. Защото това звучи абсолютно нелепо – продължи Стейнберг изненадващо остро.

– Аха, ами ще трябва да погледна по-внимателно.

– Наистина трябва да го направиш.

– Или в ума ми са се преплели няколко различни неща. Би било типично за мен – каза Холгер.

– Е, случва се – отвърна Стейнберг, опитвайки да звучи приятелски и дори небрежно.

Но очевидно беше разтърсен и не успя да го скрие, а най-лошото беше, че разбра, че се е издал. Ето защо предприе ненужна отбранителна мярка:

– Възможно е и в документите ти да има изцяло погрешна информация. Кой е клиентът, който те е потърсил?

Холгер смотолеви, че не можел да му каже, и се постара да приключи разговора възможно най-бързо. Но още преди да затвори, осъзна, че обаждането ще има последици. Как можеше да е такъв идиот? Искаше да помогне, а вместо това забърка каша. Времето минаваше и над Лилехолмен падна нощ, което не го накара да се почувства по-добре. Безпокойството и разкаянието му нараснаха и се смесиха с болките в гърба и бедрата, а той не спираше да се обвинява, че е безразсъден и побъркан.

Горкият стар Холгер Палмгрен.

Глава 7

19 Юни

Неделя сутринта Микаел Блумквист се събуди рано и стана тихо от леглото, за да не разбуди Малин. Сложи си дънки и памучна риза, направи си силно капучино и изяде един сандвич, докато прелистваше сутрешния вестник.

После седна пред компютъра си и се зачуди как да започне. Нямаше представа. През годините се беше ровил във всичко възможно: архиви, дневници, бази данни, съдебни документи, микрофилми, стари томове, описания на имущество, декларации, финансови отчети, завещания, данъчни календари27.

Беше изисквал преразглеждане на решения за поверителност, позовавайки се на принципа на публичността или пък на защитата на информаторите. Беше намирал вратички и заобиколни пътища. Буквално се беше ровил в кофи за боклук, с часове беше разглеждал стари снимки, беше редил пъзели от противоречиви свидетелски показания и беше бродил из мазета и хладилни помещения. Но никога не беше проверявал дали някой е осиновен, или роден извънбрачно. Рядко считаше, че това му влиза в работата, и сега също не беше сигурен дали случаят е такъв. Въпреки това се довери на инстинкта си. Ивар Йогрен бе нарекъл Лео циганин и татарин, а това не бяха просто стари и неприятни расистки обиди. Реакцията беше странна. Ако онзи идиот намекваше за потекло и уж по-шведска кръв, то семейство Манхеймер беше далеч пред рода Йогрен във всяко отношение. Родословното им дърво се разклоняваше далеч назад, чак до седемнайсети век. Не беше невъзможно в миналото да се крие нещо, което да си струва да се провери.