Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– К’во искаш?

– Искам да ми разкажеш за оная вечер в „Кобра Рум“.

Той сви рамене.

– Мацето беше там и си полафихме. И ми рече да ида у тях.

И пак сви рамене.

– Отидох у тях, мой човек, ама не съм я убил.

– Върни се на срещата в клуба. Ти ми каза, че е трябвало дай направиш впечатление, дай покажеш парите си и че си похарчил повече, отколкото си искал. Спомняш ли си?

– Аха.

– Каза ми, че с нея се опитвал да тръгне друг мъж. Спомняш ли си?

– Si, и той си лафеше с мацката. Тя отиде при него, ама се върна при мен.

– Трябваше дай платиш повече, нали така?

– Нещо такова.

– Добре, спомняш ли си оня мъж? Ако видиш негова снимка, ще го познаеш ли?

– Оня, дето много плямпаше ли? Сигур ще си го спомня.

– Добре.

Отворих куфарчето си и извадих полицейските снимки. Те бяха шест и сред тях имаше фотография на Луис Рулей. Другите пет бях взел от архива си. Изправих се и една по една започнах да ги вдигам пред стъклото. Мислех, че като разперя пръсти, ще успея едновременно да задържа и шестте. Менендес също стана и се вторачи в лицата.

По аудиосистемата на тавана почти незабавно изкънтя глас.

– Дръпнете се от стъклото! И двамата се дръпнете от стъклото и останете седнали, иначе разговорът ще бъде прекратен.

Поклатих глава и изругах. Събрах снимките и седнах. Менендес последва примера ми.

– Охрана! – високо извиках.

Погледнах затворника и зачаках. Никой не се появи.

– Охрана! – повторно извиках аз, още по-високо.

Накрая вратата се отвори и надзирателят влезе от моята страна на помещението.

– Свършихте ли?

– Не. Искам той да види тия снимки.

Подадох му ги.

– Покажете му ги през стъклото. Той няма право да получава нищо от вас.

– Но аз пак ще си ги взема.

– Няма значение. Не можете да му давате нищо.

– Но щом не му позволявате да се приближава към стъклото, как ще ги види?

– Това не е мой проблем.

Махнах с ръка в знак на капитулация.

– Добре де, хубаво. Тогава може ли да останете тук за малко?

– Защо?

– Искам да наблюдавате. Ще му покажа снимките и ако той разпознае някого, искам да свидетелствате.

– Не ме въвличайте в глупостите си.

Той се запъти към изхода и излезе.

– По дяволите – изсумтях.

Погледнах Менендес.

– Добре, Хесус, въпреки това ще ти ги покажа. Виж дали ще познаеш някой от тях от мястото си.

Една по една вдигнах снимките на трийсетина сантиметра от стъклото. Затворникът се наведе напред. Докато му показвах първите пет, той се вторачваше в тях, замисляше се и отрицателно поклащаше глава. Обаче на шестата видях, че очите му блесват. Явно в края на краищата в тях беше останал някакъв живец.

– Тоя е – посочи Хесус.

Обърнах фотоса да го видя, за всеки случай. Беше Рулей.

– Спомням си го – прибави Менендес. – Тоя е.

– Абсолютно ли си сигурен?

Той кимна.

– И защо си толкова сигурен?

– Щото знам. Тука вътре през цялото време само за оная вечер мисля.

И аз кимнах.

– Какъв е тоя? – попита Менендес.

– Сега не мога да ти кажа. Просто знай, че се опитвам да те измъкна оттук.

– К’во да правя?

– Каквото си правил досега. Кротувай, внимавай и се пази.

– Да се пазя ли?!

– Знам. Но веднага щом имам някакъв резултат, ще ти съобщя. Опитвам се да те измъкна, Хесус, но ще отнеме известно време.

– Ти ми каза да дойда тука.

– По онова време смятах, че няма друг изход.

– Що въобще не ме пита дали съм утрепал оная мацка? Ти ми беше адвокат, мой човек. Не ти пукаше. Не ме изслушваше.

Изправих се и високо извиках охраната. После отговорих на въпроса му.

– За да защитаваш някого, не е нужно да знаеш тия неща. Ако питам клиентите си дали са виновни за престъпленията, в които ги обвиняват, малцина ще ми кажат истината. И ако го направят, може да не съм в състояние да ги защитавам толкова добре.

Надзирателят отвори вратата.

– Готов съм – казах аз.

Погледнах си часовника и си помислих, че ако имам късмет с трафика, може би ще успея да хвана обратния самолет за Бърбанк в пет. Най-късно в шест. Пуснах снимките в куфарчето си и го затворих. Озърнах се назад към Менендес, който още седеше на стола от другата страна на стъклото.

– Може ли само да си поставя ръката на стъклото? – попитах надзирателя.

– Побързайте.

Надвесих се над плота и опрях длан с разперени пръсти върху плексигласа. Зачаках Менендес да стори същото – обичайното ръкуване в затвора.

Той се изправи, наведе се напред и се изплю върху стъклото, където беше дланта ми.