Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Описанията означаваха, че раните са били нанесени, докато Марта Рентерия още е била жива. И най-вероятно тъкмо затова бяха първите изброени и описани. Патологът предполагаше, че са нанесени с нож, притиснат от убиеца към гърлото на жертвата, за да я принуди да му се подчинява.

Върнах се към следствените материали от делото Рулей. Извадих снимките на Реджи Кампо и доклада за освидетелстването й в медицинския център „Холи Крос“. Кампо имаше малка прободна рана отляво в долната част на шията, но не и отдясно. Прегледах показанията й пред полицията и намерих мястото, където описваше как е получила раните си. Извършителят я вдигнал от пода в дневната и й заповядал да го заведе в спалнята. Държал я изотзад за сутиена с Дясната си ръка и с лявата притискал острието на ножа отляво в гърлото й. Когато усетила, че за миг отпуска китка върху рамото й, тя рязко се завъртяла, блъснала го назад в една голяма ваза на пода и се отскубнала от него.

Струваше ми се, че сега разбирам защо Реджи Кампо е имала само една рана на шията, а не две като Марта Рентерия. Ако нападателят на Кампо я беше вкарал в спалнята и я бе хвърлил на леглото, щеше да се качи отгоре й с лице към нея. Ако беше продължавал да държи ножа в същата ръка, лявата, сега острието щеше да се премести от другата страна на гърлото й. Когато я откриеха мъртва в леглото, тя щеше да има две принуждаващи прободни рани от двете страни на, гърлото.

Оставих папките настрани, седнах по турски на пода и дълго не помръднах. Мислите ми бяха шепот в мрака. Представих си обляното в сълзи лице на Хесус Менендес, когато ме убеждаваше, че е невинен, когато ме умоляваше да му повярвам, а аз му отговарях, че трябва да се признае за виновен. Бях му дал нещо повече от правни съвети. Той нямаше пари, нямаше защитник, нямаше шанс – в тоя ред – и аз му казвах, че няма избор. И въпреки че накрая сам взе решението и произнесе думата „виновен“ пред съдията, сега ми се струваше, че тъкмо аз, неговият адвокат, съм опрял ножа на системата в гърлото му и съм го принудил да го изрече.

В един часа излязох от грамадния нов гараж за автомобили под наем на международното летище в Сан Франциско и потеглих на север към града. Линкълнът, който ми дадоха, миришеше така, като че ли го е използвал пушач – може би предишният клиент или човекът, който го беше изчистил, за да го подготви за мен.

Изобщо не се ориентирам в Сан Франциско. Три-четири пъти годишно се налага да ходя в затвора край залива, „Сан Куентин“, за да приказвам с клиенти или свидетели. Мога да ви обясня как да стигнете там, лесна работа. Питайте ме обаче как се стига до Койт Тауър или Рибарския кей и проблемът е налице.

Докато прекося града и продължа за Голдън Гейт, вече наближаваше два. Бях в добра форма. От опит знаех, че посещенията на адвокати са разрешени до четири.

„Сан Куентин“ е на повече от век и изглежда така, като че ли душата на всеки затворник, живял или умрял там, се е насложила върху тъмните му стени. Никога не съм виждал по-зловещ затвор, а по едно или друго време съм влизал във всички калифорнийски пандизи.

Претърсиха куфарчето ми и ме пуснаха през детектора за метал. После за всеки случай прокараха ръчен детектор по тялото ми. И въпреки това не ми позволиха личен контакт с Менендес, защото не бях съобщил за идването си пет дни предварително, както се изискваше. Затова ме въведоха в помещение, разделено по средата с плексигласова стена, надупчена с отвори, големи колкото десетцентови монети. Показах на надзирателя снимките, които исках да предам на затворника, но той ми отговори, че ще се наложи да му ги показвам през плексигласа. Седнах, прибрах фотосите и скоро доведоха Менендес от другата страна на стъклото.

Преди две години, когато го откарваха в затвора, Хесус Менендес беше младеж. Сега изглеждаше така, сякаш вече е четирийсетгодишен – възрастта, на която му бях казал, че може да излезе на свобода. Очите му бяха мъртви като чакъла на паркинга. Видя ме и неохотно седна. Вече нямаше голяма полза от мен.

Не си направихме труда да се поздравим и аз веднага преминах към въпроса.

– Виж, Хесус, няма нужда да те питам как си. Знам. Обаче се появи нещо и може да повлияе на твоето дело. Трябва да ти задам няколко въпроса. Разбираш ли ме?

– Що сега въпроси, мой човек? Преди нямаше въпроси.

Кимнах.

– Прав си. Навремето трябваше да ти задам повече въпроси и не го сторих. Тогава не знаех това, което ми е известно сега. Или поне, което си мисля, че ми е известно. Опитвам се да поправя нещата.