Майкъл Конъли - Черното ехо

Четвъртата статия в папката беше публикувана седмица по-късно. Беше написана от Бремер, съвсем кратка, и се намираше чак на края на светската хроника, където обикновено стояха ежедневните новини от Долината. Бремер пишеше, че разследването на случая в „Уестленд Банк“ е било поето изцяло от ФБР. Лосанджелиското полицейско управление направило каквото могло отначало, но тъй като следите се губели, случаят бил оставен в ръцете на Бюрото. Отново беше цитиран специалният агент Рурки. Той казваше, че агентите продължавали да работят, но нямали особен напредък. Нямало и заподозрени. Нищо от откраднатото не се било появило.

Бош затвори папката. Случаят беше твърде значителен, за да може ФБР да го потули като обикновен банков обир. Казваше ли Рурки истината, че нямало заподозрени? Споменато ли беше името на Медоус някъде във връзка със случая? Две десетилетия по-рано Медоус беше воювал и от време на време беше живял в тунелите под селата в Южен Виетнам. Подобно на всички тунелни бойци той разбираше от взривна техника. Но все пак се искаха умения, да разрушиш тунел. Имплозия [16]. Би ли могъл някой да се научи да прониква през стоманобетон, за да преодолее пода на трезора на банка? Бош беше сигурен, разбира се, че не е било необходимо Медоус да знае всичко, тъй като цялата работа при всички случаи не беше дело на един човек.

Хари стана и отиде да си вземе още една бира от хладилника. Преди да се върне при стола си обаче, той се отби в спалнята и извади от най-долното чекмедже на бюрото един стар оръфан албум. После седна в стола, изпи бирата до половината и го отвори. Между страниците имаше доста не-закрепени снимки. Хари отдавна се канеше да ги постави, но все не му оставаше време за това. Пък и рядко отваряше този албум. Страниците му бяха пожълтели, по ръбовете бяха станали дори кафяви. Оръфани и крехки като спомените, които извикваха. Хари разгледа снимките една по една и Установи, че не беше ги прикрепил в албума, понеже му харесваше да може да ги държи в ръце, да ги усеща.

Всичките бяха правени във Виетнам. Както онази, която намери в апартамента на Медоус, повечето бяха черно-бели. По онова време в Сайгон беше по-евтино да се прояви черно-бял филм. Бош присъстваше на някои от снимките, но повечето беше правил сам със старата „Лайка“, която вторият му баща му подари, преди да замине. Това беше голям жест от страна на стареца. Той не искаше Хари да заминава и доста се караха за това. Но така или иначе фотоапаратът беше подарен. И приет. Но Бош не обичаше да разказва истории и когато се върна, снимките си останаха разпилени между страниците на албума. Никога да не бъдат прикачени и рядко да бъдат гледани.

Ако имаше нещо, което да свързва всички снимки, това бяха усмихнатите лица и тунелите. На почти всеки кадър се виждаха войници, застанали в пози на победители пред входовете на тунели, които току-що са завладели. На незапознатия страничен наблюдател снимките биха се сторили странни и може би дори учудващи. Но за Хари те бяха плашещи и зловещи, подобно на снимките от вестниците на хора, заклещени в катастрофирали автомобили, които чакат да дойдат пожарникарите, за да ги извадят. От пожълтелите хартийки гледаха усмихнатите лица на млади мъже, които бяха слезли в ада, а после се бяха върнали, за да се усмихнат пред обектива. Влизането в тунелите наричаха „потъване в чернилката“. Всеки от тях беше само едно черно ехо. Вътре нямаше нищо освен смърт. Но те все пак влизаха.

Бош обърна поредната оръфана страница и попадна на вторачения в него Били Медоус. Снимката без съмнение беше правена няколко минути след онази, която Хари намери в апартамента му. Същата група войници, същият окоп и тунел. Окръг Ку Чи, сектор „Ехо“. Бош го нямаше на тази снимка, понеже беше излязъл от групата, за да снима. Лайката му беше запечатала празния поглед и каменната усмивка на Медоус. Бледата му кожа изглеждаше като восъчна. Беше хванал истинския Медоус, помисли си Хари. Той постави снимката обратно и прехвърли страницата. На следващата снимка беше самият Бош. Ясно си спомняше как постави фотоапарата върху дървената маса в една колиба и нагласи самоснимача, а после застана пред обектива. Апаратчето щракна и го запечата завинаги – гол до кръста, с татуировката на рамото, осветена от залязващото слънце. Зад него, извън фокус едва се виждаше черният вход на тунел, мрачен и отблъскващ като страховитата уста в картината на Едвард Мунк „Викът“ [17].

Тунелът се намираше в селото, което нарекоха Тимбук-2, припомни си Бош, гледайки снимката. Неговият последен тунел. Но той не се усмихваше. Очите му сякаш бяха потънали в тъмните орбити. Сега отново не се усмихваше, гледайки снимката. Държеше я с две ръце и разсеяно потъркваше с пръсти ръбовете й. Стоя така, докато умората и алкохолът не го потопиха в сънлив размисъл. Като на филм видя онзи последен тунел и Били Медоус.