Майкъл Конъли - Черното ехо

– Ами как… Какво ще правиш?

– Не знам. Но ще напусна още сега, Хари. Имам малко пари, ще попътувам известно време, а после ще реша какво ми се прави.

– Защо, Еленър?

– Не знам. Трудно е за обяснение. Всичко това, което се случи… Цялата ми работа се превърна в едно нищо. Не мисля, че ще мога да се върна да работя в онзи отдел отново и да седя в онази стая след всичко, което се случи.

– Ще се върнеш ли в Лос Анджелис?

Тя погледна ръцете си, а после отново обходи стаята с очи.

– Не знам, Хари. Съжалявам. Изглеждаше сякаш… Не знам, много съм объркана точно сега.

– За какво си объркана?

– Не знам. За нас. За това, което се случи. За всичко…

Тишина изпълни стаята отново, и то толкова дълбока, че на Бош му се дощя някоя сестра или дори Гелвин-младши да си навре носа, за да види дали всичко е наред. А и му се пушеше ужасно. Установи, че това беше първият път за деня, когато му се допушваше. Еленър вече гледаше в краката си и той се съсредоточи върху недокоснатата храна. Взе парчето месо и започна да го подхвърля из ръцете си като топка за бейзбол. Не след дълго очите на Еленър направиха трета обиколка из стаята, без да видят това, което сякаш търсеха. Бош не можеше да разбере какво беше то.

– Не получи ли цветята, които ти изпратих?

– Цветя ли?

– Да, изпратих ти маргаритки. Същите като онези, дето растат на хълма под твоята къща. Обаче не ги виждам тук.

Маргаритки, помисли си Бош. Вазата, която беше запокитил към стената. Къде са ми проклетите цигари, искаше да изкрещи той.

– Сигурно ще ги донесат по-късно. Тук носят доставки веднъж дневно.

Тя се намръщи.

– Знаеш ли какво – рече Бош, – ако Рурки е знаел, че сме открили втория трезор и го държим под наблюдение, както и това, че сме видели как Тран си заминава с диамантите, опразвайки своя сейф, защо не е изкарал хората си навън? Това е, което ме притеснява във връзка с цялата история. Защо е трябвало всичко да мине по реда си?

Тя поклати бавно глава.

– Не зная, може би… ами, мисля, че той е искал да влязат там долу. Той е познавал онези типове. Вероятно е знаел, че ще се стигне до престрелка, а в нея могат да загинат и при това положение всичките диаманти от първия трезор ще останат за него.

– Да, да, обаче знаеш ли, че цял ден вече си припомням това и онова. Също и разговора с него там долу. Спомням си, че той не каза „ще получа всичко сам“, а спомена нещо такова, че „неговият дял ставал по-голям“ сега, когато Медоус и другите са мъртви. Той употреби думата „дял“, сякаш оставаше още някой, с когото да дели.

Тя повдигна вежди.

– Може, но всичко това опира и до семантиката, Хари.

– Е, да.

– Трябва да вървя. Знаеш ли колко време ще те оставят тук?

– Не са ми казали, но мисля, че утре ще съм готов да се поразмърдам навън. Даже имам намерение да посетя погребението на Медоус в гробището за ветерани.

– Погребение в Деня на загиналите. Звучи ми подходящо.

– Искаш ли да дойдеш с мен?

– Ммм, не. Не мисля, че искам да имам нещо повече с господин Медоус… Но ще бъда в службата утре. Ще си опразвам бюрото и ще дописвам докладите по случаите, които трябва да предам на други агенти. Можеш да дойдеш, ако искаш. Ще ти приготвя малко прясно кафе, както преди. Обаче знаеш ли, Хари, не мисля, че ще те пуснат толкова скоро да излезеш. Не и с рана от куршум. Трябва ти почивка. Да се полекуваш…

– Тъй, тъй – рече Бош. Разбираше, че тя му казва „сбогом“.

– Ами хубаво, тогава ще се видим може би.

Тя се наведе и го целуна за сбогом, а той разбра, че тази целувка означаваше „сбогом“ на всичко между тях. Еленър вече беше стигнала почти до вратата, когато той отвори очи.

– Само едно нещо още – рече Хари и тя се обърна, за да го погледне. – Как ме намери, Еленър? Там, в тунела, с Рурки?

Тя се поколеба и веждите й се повдигнаха отново.

– Е, ами слязох долу с Хенлън. Но когато свърши прокопаният на ръка тунел, се разделихме. Той тръгна в едната посока, аз в другата. И извадих късмет. Видях следите от кръв, после намерих Франклин мъртъв. А после извадих пак още малко късмет. Чух изстрелите и после гласовете. Най-вече гласа на Рурки. И тръгнах натам. Защо мислиш за това точно сега?

– Не знам. Просто така ми изплува. Ти ми спаси живота.

Те се погледнаха в очите. Ръката й беше върху дръжката на бравата и вратата беше отворена толкова, че Бош успя да види зад нея Гелвин-младши, който още стоеше там, седнал на един стол в коридора.

– Мога да ти кажа само „благодаря“.

Тя издаде тих звук, изразяващ незначителността на направеното от нея.