Майкъл Конъли - Черното ехо

– Няма нужда да казваш нищо.

– Недей напуска.

Той видя как пролуката във вратата изчезна, а с нея и младшият. Тя стоеше и мълчеше.

– Не си тръгвай.

– Трябва. Ще се видим пак, Хари.

Този път тя отвори широко вратата.

– Довиждане – каза Еленър и си отиде.

Бош остана да лежи неподвижно върху болничното легло още почти час. Мислеше си за двама души: Еленър Уиш и Джон Рурки. Дълго време стоя със затворени очи и сякаш виждаше пред себе си онова изражение на лицето на Рурки, докато агентът се свличаше по стената на тунела надолу, към черната вода. Аз също бях изненадан, помисли си Бош, но в погледа му имаше и още нещо, нещо, което той не можеше да определи точно. Някакъв нюанс на разбиране и някакъв отговор, не свързани със смъртта му, а с някаква тайна.

Не след дълго той стана и направи няколко плахи крачки покрай леглото. Усещаше тялото си слабо и все пак целият сън през последните трийсет и шест часа го беше направил неспокоен. След като се посъвзе и рамото му премина етапа на болезнено адаптиране към земното притегляне, той започна да крачи напред-назад из стаята. Беше облечен в бледозелена болнична пижама, но не и от онези, които имаха отвор отзад, та да намери това унизително. Той пошляпа с боси крака из стаята, спирайки от време на време да прочете някоя от картичките, които бяха пристигнали заедно с цветята. Една от вазите беше изпратена от Лигата за защита на полицията. Другите идваха от две ченгета, с които се познаваше, но не беше чак толкова близък, вдовицата на един стар партньор, адвокатът му от профсъюза и друг един стар партньор, който живееше в Енсенада.

Той остави цветята и се отправи към вратата. Отвори едва-едва и видя, че Гелвин-младши все още седеше там и четеше някакъв каталог за полицейска екипировка. Бош отвори вратата докрай. Главата на Гелвин трепна, той затвори списанието с бързо движение и го пъхна в куфарчето, което стоеше в краката му. Не каза нищо.

– Е, Клифърд… Надявам се, мога да ти викам така? Какво правиш тук? Да не би да съм застрашен от нещо?

Младото ченге не каза нищо. Бош огледа коридора и в двете посоки и забеляза, че беше празен чак до стаята на сестрите, която отстоеше на петнайсет метра от неговата врата. Той погледна табелката и видя, че се намираше в стая № 313.

– Детективе, моля ви, влезте в стаята – каза накрая Гелвин. – Аз съм тук, за да държа пресата далеч от вас. Заместник-шефът смята, че те ще се опитат вероятно да се доберат до вас, за да изкопчат интервю, а моята работа е да предотвратя това и да се грижа да не ви безпокоят.

– Ами ако те приложат някой ловък ход и просто… – Бош се престори, че оглежда съзаклятнически коридора нагоре и надолу, за да е сигурен, че няма кой да ги чуе… – използват телефона?

Гелвин въздъхна шумно и продължи да гледа в другата посока.

– Сестрите приемат всички обаждания. Допускат се само разговори със семейството, а на мен ми е казано, че нямате такова, значи – няма обаждания.

– Ами как се е промъкнала през вас онази агентка от ФБР?

– Ървинг разреши. Върнете се в стаята си, моля ви.

– Разбира се.

Бош се върна, седна на леглото и прекара целия случай през съзнанието си още веднъж. Обаче колкото повече обръщаше отделните части, толкова по-дълбоко в него се загнездваше едно неспокойно чувство, че седенето на леглото в болничната стая точно в този момент е губене на време. Той усещаше, че нещо го смущава, някаква пукнатина в цялата логика на фактите и събитията. Работата на детектива беше да проследи всяко доказателство, да изучи всяка частица от него и намери точното й място. И накрая с това, което е събрал в кошницата си, печели или губи случай. Бош имаше пълна кошница факти, но започваше да мисли все по-настойчиво, че нещо му се губи. Какво ли беше пропуснал? Какво му беше казал Рурки накрая? Не толкова самите думи, колкото онова, което имаше предвид. И изражението на лицето му. Изненада. Но от какво? Беше ли изненадан от самия куршум? Или от това откъде и от кого идеше? Може да е и от двете, реши Бош, но и в двата случая какво значеше това?

Обстоятелството, че делът на Рурки щеше да нарасне в резултат на смъртта на Медоус, Франклин и Делгадо, продължаваше да го смущава. Опита се да се постави на мястото на Рурки. Ако всичките му другари бяха мъртви и той изведнъж ставаше единственият облагодетелстван от първия банков удар, щеше ли да рече „делът ми се увеличи“, или просто „всичко вече е мое“? Вътрешният глас на Бош му казваше, че би изрекъл второто, освен ако нямаше още някой, с когото да дели.