Филипп Ле Руа - Портата на месията

- Историческите изследвания смущават единствено пазителите на догмата. Повечето мюсюлмани почти не познават Корана, а още по-малко научните трудове върху него. Те се молят и се опитват да правят добро на околните. Ако не бяха манипулирани от фанатизираните имами и от послушните медии, щяха да живеят в мир с останалите религии.

- Излиза, че пазителите на догмата преследват мен и Маркус. Но какво искат? Тефтерчето ли?

- Нещо повече. Те искат доказателствата, които е събрал Пол и които е искал да ви остави. В Париж ли се връщате?

- Да, защо?

- Трябва да се срещнете с Келер от Френската Национална библиотека. Неговото име е след моето в списъка. Може би той знае повече от мен.

- Благодаря ви, професоре, за времето, което ми отделихте.

Симон му подаде ръка, но професорът не я пое.

- Изглеждате честен човек - каза той.

Изчезна за миг зад стената от книги и се появи, като размахваше едно прашясало томче. То беше озаглавено: Die Syro-Aramaische Lesart des Koran: Ein Beitrag zur Entschlusselung der Koransprache. [3] "Сиро-арамейски прочит на Корана: принос към дешифрирането на езика на Корана" (нем.). - Б. пр.

- Това е дисертацията на Кристоф Луксенберг, за когото ви говорих. Ако продължите вашите дирения, рано или късно ще чуете за нея. Въпреки поразителните си заключения, тя е толкова сложна, че е неразбираема за широката публика. Подарявам ви я.

- За какви заключения става дума?

- Луксенберг разработи метод, чрез който да провери дали мъглявите пасажи в Корана няма да се изяснят, ако гледаме на тях като на буквален и следователно тромав превод на арабски език на коректните изречения на сириак. Благодарение на този метод най-известните редове в Корана придобиват съвсем различен смисъл.

- Предложихте ли я на баща ми?

- Той вече имаше един екземпляр.

- Благодаря ви, професоре.

- Продължавайте да си задавате въпроси. Съмнявайте се, не вярвайте на общоприетото. Четете. Отговорите ще започнат да прииждат.

Симон пъхна дисертацията на Луксенберг в сака си и се отправи към гарата, за да продължи към Париж.

Коя е най-голямата опасност за исляма? Това бе последната загадка, оставена от баща ми, преди да умре.

Симон си купи вестник на гарата в Саарбрюкен и се отпусна на седалката. Купето бе три четвърти пълно. Пътниците се бяха съсредоточили в своите смартфони, уокмени, конзоли, лаптопи и таблети. Изключение правеше само едно замечтано и спасено от технологичната инвазия момиченце, долепило нослето си до прозореца. Той се загледа заедно с него в градския пейзаж, който постепенно се превърна в селски. Момиченцето сякаш долови, че са настроени на една вълна, и му се усмихна. Симон се наслади на радостния миг и се посвети на вестника, чиито едри заглавия съобщаваха за земетресения в Иран. Те бяха последвали земетресенията в Израел, разтърсили страната няколко дни по-рано. Изглежда, двете държави воюваха и посредством природни катаклизми.

Симон прекъсна четенето на списъка с бедствия, които създаваха впечатлението, че светът е на ръба на хаоса, и разгърна книгата на Луксенберг. Ала сложната дисертация, умората от пътуването и полюшването на вагона го приспаха.

Когато се събуди, влакът влизаше в Париж.

Слезе като турист с усещането, че няма да остане тук задълго. Излезе от Източната гара заедно с тълпата пътници, които дърпаха куфари на колелца и помитаха по пътя си мазните хартии и мръсните просяци. Един стар клошар се отдръпна, за да не го отнесат. Пластмасовата му чашка за милостиня се търкаляше от крак на крак. Хората тичаха към по-добро бъдеще, без да обръщат внимание на бедняка в неговото кризисно настояще. Симон му даде пари и се обърна, за му спести благодарностите. Усети как някой го дърпа за сакото. Мърляво момиченце и майка му с бебе на ръце очакваха своя пай благотворителност. Той извади банкнота от двайсет евро, която бе грабната по-бързо от изсъхнало листо в бурята. Благодарностите бяха повторени десетина пъти, но той вече слизаше в метрото, където просяците бяха музиканти.

Апартаментът на родителите му бе в Седми район. Щом излезе на открито, установи, че времето е хубаво, и че вечерта гасне. Повървя няколко минути, докато стигне до тихата уличка, по която не бе минавал от години. Прозорците на кооперацията светеха, но на петия етаж беше тъмно. Там бяха живели родителите му.

И той бе живял с тях, докато следваше.

Чувстваше се неловко да се върне в апартамента, където добре познатите предмети се бяха превърнали в реликви. Дали щеше да го запази, или да го продаде?