Филипп Ле Руа - Портата на месията

- Всичко, което вдигнете от тревата, ли си присвоявате?

Симон не знаеше какво да отговори. Затова на свой ред попита:

- Как ме намерихте?

Тя посочи кучето, чиято слюнка мокреше дънките му.

- Кучешкото обоняние е милион пъти по-силно от човешкото. Особено на немската овчарка. Тя може да открие в гората пръчката, която сте захвърлили... или шала, който сте забравили снощи на моравата.

Симон развърза скъпоценния шал и леко смутен го върна на собственицата му.

- Сега върху него се е запечатала миризмата и на двама ни - каза тя с упрек.

- Вашето куче да не се обърка?

- Не, то ще успее да ви намери.

- Има един по-лесен начин.

Твърде късно обаче осъзна, че думите му не важаха в неговия случай. Той нямаше нито адрес, нито телефонен номер.

- Но едва ли е толкова сигурен - помогна му да излезе от неудобството младата жена.

Отблизо и на светло тя беше още по-красива. Не беше героиня от „Вълшебната флейта“, а от „Приказки от хиляда и една нощ“. Изваяна под слънцето на Ориента. В състояние бе да накара и най-развратния везир да съчинява стихове за нея. Симон дори не знаеше името й, все още я наричаше Памина, но в ума му тутакси бликнаха стиховете на една от най-красивите поеми на света. Той не се сдържа и започна да ги рецитира, докато кучето леко го захапваше по глезена.

- Върви тя - богиня - султанша - на ложето сяда и с мюсюлманска изтънченост търси наслада. [6] Шарл Бодлер. „Цветя на злото“. Из поемата „Алегория“. Превод Кирил Кадийски. - Б. пр.

- Колко хубаво звучат.

- От Бодлер са.

- Кучето ми май ви харесва.

- Как се казва?

- Адолф

Симон сви вежди.

- Името приляга на немска овчарка, не мислите ли?

Тъй като Симон не отговори, младата жена добави:

- Шегувам се... Казва се Трюф.

- Така е по-добре.

- Не бива да обвиняваме всеки Адолф или да благославяме всеки Иисус. Е, аз си тръгвам. Благодаря ви, че се погрижихте за шала ми.

- Мога ли да ви предложа малка закуска, като извинение, че ви го откраднах?

- Само малка ли?

Симон я изгледа озадачено.

- Отново се шегувам. Честно казано, ненавиждам манията на хората да използват наляво и надясно думата „малък“. Черпя ви едно малко. Да ви дам ли малко? Толкова са дребнави.

- Французойка ли сте?

- Не само. Не мога да скрия напълно ориенталските си корени, нали?

- Би било жалко.

Младата жена прие да седне на масата.

- Добре тогава, един ментов чай с няколко локума.

- Едва ли имат локум - отбеляза Симон, докато се оглеждаше за сервитьора.

- Пошегувах се. Едно кафе.

Той се питаше дали това дяволито създание бе същото, което се бе просълзило, слушайки „Вълшебната флейта“. Тя се настани срещу него и за щастие щедрите й форми закриха скелета на Айфеловата кула. Беше облечена с полуотворен суитшърт върху бюстие с дълбоко изрязано деколте и се бе опитала да опитоми косите си, връзвайки ги на конска опашка.

- Турист ли сте? - попита тя.

- За да бъда турист, ми трябват отправна точка и дестинация.

- Вие нямате ли?

- Все още не знам откъде идвам.

Сервитьорът донесе две американски кафета и кроасани.

- Да не би да си задавате въпроси за произхода си?

- Неотдавна изгубих родителите си и научих, че съм би осиновен.

- Съжалявам!

Симон й разказа историята си, като спести епизода с Площада на джамиите. Изпитваше непреодолимата необходимост да говори, да излее всичко, да се довери на някого, който да не е полицай или учен. На някой непознат например.

Тя го слушаше, без да помръдне.

- Съжалявам, че ви занимавах с моя шал.

- Напротив. Благодарение на него можахме да си поговорим.

- Вашата история е невероятна!

- Надявам се думите ми по повод произхода на Корана да не са засегнали вярата ви, ако сте вярваща, разбира се.

- Моята вяра е съкровена и се отнася единствено до връзката ми с Бога. Външният свят не е в състояние да я накърни.

Тя допи изстиналото си кафе и попита:

- Какво ще правите сега?

- Като начало ще довърша закуската си във вашата компания.

- Това е краткосрочно намерение.

- Тъкмо такива намерения ценя най-много.

Най-сетне тя заговори за себе си. Казвала се Саба и работела в ЮНЕСКО, чието седалище бе в Париж. В тези смутни времена често взимала участие в съвещания и конференции, посветени на мира, бедността и диалога между културите.

- Ще се видим ли пак? - попита Симон, след като приключиха със закуската.

Думите му се изплъзнаха по навик, сякаш искаше сметката. Та той не знаеше къде ще бъде утре. Но тази жена го привличаше.