Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Дино, това не е обичайното ти място през деня.

Дино потърка очи.

— Променям навиците си. Това държи туристите в напрежение — обясни той с крива усмивка.

Дино живееше на улицата, откакто Джеф се настани на „Сан Марко“. През мрачните дни, когато се премести във Венеция и остави зад гърба стария си живот в Англия, Джеф се сприятели с него и от време на време го водеше на кафе и сандвичи. Там Дино беше разказал малко за себе си. Как е избягал от Косово, след като жена му и малката му дъщеря били убити. Погребал ги с голите си ръце и след това поел на запад само с дрехите, които били на гърба му. Преди войната в Прищина бил учител по математика. Сега живееше от няколкото евро, които от време на време благоволяваха да му подхвърлят богатите американски туристи.

Дино следваше график, който веднъж седмично го довеждаше на „Сан Марко“, след като предишните дни беше обиколил дълъг списък с популярни туристически забележителности. Джеф винаги му предлагаше няколко евро или го водеше на кафе. По един странен начин те бяха свързани. И двамата бяха изгнаници, хора, прекрачили отвъд завесата на нормалния живот. Дино беше дълбоко религиозен и вярваше от все сърце, че тук, долу на земята, само изчаква удобния момент и че отново ще се събере със семейството си, но в един по-добър свят. Джеф, който беше убеден атеист, пазеше мнението си по въпроса за себе си, но разбираше, че със самото си съществуване неговият приятел му помагаше, защото непрекъснато му напомняше, че собствената му дъщеря е жива и здрава.

— Дино, заповядай — Джеф му подаде няколко новички банкноти. — Вземи да хапнеш нещо. Аз трябва да вървя. Ще си поговорим следващия път. Съгласен ли си?

Дино взе парите и стисна ръката му.

— Бог да те благослови — рече той с усмивка.

Когато Джеф закрачи по „Сан Марко“, по източното небе започна да се разлива оранжева светлина. Дълги сенки се простираха по площада. При двореца „Торе дел Оролоджо“ пое по криволичещата Кале Ларга, а след това зави по Кале деи Спечиери. Улицата беше пуста, а магазините още не бяха отворили. Джеф лесно можеше да си представи, че цялото население на земята е изтребено и той е последният оцелял, който се разхожда сам по тези пасажи. Но скоро пресече канала Рио ди Сан Джулиан, където се размина с жена, повела малко куче на каишка. Между ярките си устни стискаше черно цигаре, което не извади от устата даже като започна да гълчи кучето, че се размотава около стълба на уличната лампа. Цигарена пепел падна на плочите. Зад нея крачеха две жени на средна възраст с лоша кожа и уморени очи. И двете имаха крайно раздърпан вид. Изключение правеха само шарените им кърпи, дръпнати ниско над веждите.

Когато стигна квартала „Риалто“, слънцето вече беше започнало да се показва, оцветявайки водите на Канале Гранде в пастелни цветове. Под моста мина едно вапорето, както италианците наричаха корабчетата, които използваха вместо автобуси, пълно с подранили пътници. Мостът беше почти пуст. Гондолите, тениските и евтините карнавални маски бяха скрити зад зарешетени стъкла.

Джеф се спря за миг, за да се наслади на гледката. Беше я виждал поне хиляда пъти, но винаги го трогваше дълбоко. Преди много време беше стигнал до извода, че Венеция е онова, което някои наричаха „усилвател на чувствата“. Ако си щастлив, градът удвоява усещането, а ако си потиснат, може да те завлече в още по-голяма депресия. По един или друг начин Венеция винаги е била специално място за него и бившата му съпруга. Бяха дошли тук като новобрачна двойка. Въодушевени и самонадеяни от високите цени на борсата, те си купиха апартамента на „Сан Марко“. Но това беше и мястото, където научи за изневярата на Имоджин.

Бяха оставили Роуз на бавачката в Лондон и дойдоха със самолет във Венеция, като планираха да останат за две нощувки. Вечерта, когато пристигнаха, веднага излязоха да вечерят в „Даниели“. Заведението беше типично с прекалената си скъпотия, но по това време Джеф, вече свикнал с хайлайфския живот се наслаждаваше на предимствата му. Докато се връщаха вкъщи по Рива Дегли, решиха да се отбият в един пиано бар на Монако. Там Имоджин му каза, че се вижда с друг мъж. На следващата сутрин тя хвана обратния полет за Англия, но той избра да поостане още малко. Беше му нужно време да се опита да осмисли онова, което беше научил.

Останал сам и съкрушен, за него Венеция се превърна в град на призраците и започна да изпитва усещането, че губи връзка с действителността. Лежеше в леглото в техния апартамент и ровеше в мозъка и душата си, мъчейки се да открие какво е сбъркал.