Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Джеф похвали възрастния човек.

— Това е много ранна творба от дните му във Венецианския институт за изящни изкуства. Всъщност, от времето, когато е започнал истински да пуши хашиш. На следващата година се мести в Париж и преработва тази картина.

Спорани бавно поклати глава.

— Изумително.

Джеф постави подноса на масата от неръждаема стомана между двата дивана, разположени близо до панорамния прозорец.

— Добре — започна той, докато подаваше чашата на Спорани, — за какво става дума?

— Господин Мартин, естествено е да изпитвате съмнения. Преди четирийсет години и аз щях да реагирам по същия начин. — Той отпи глътка кафе. — Както вече казах, бях пазач на параклиса на Медичите. Пенсионирах се преди няколко години. Аз отговарях за параклиса, когато стана ужасното наводнение във Флоренция през ноември 1966, което разруши много ценности.

Джеф го гледаше мълчаливо. Предположи, че Спорани вероятно е на около седемдесет, но изглеждаше по-възрастен от годините си.

— На сутринта водите скъсаха дигите на Арно и се изляха като стремителен порой по улиците. Въпреки бурята успях да стигна до параклиса. Най-големите ми страхове се оказаха действителност: криптата беше наводнена и телата на погребаните Медичи бяха изложени на опасността да бъдат отнесени от водата.

Бях млад и импулсивен. Без да се замисля за моята собствена безопасност, бързо се спуснах в гробницата и едва не се удавих. Измъкнах се на косъм. Не можах да направя много, но слава богу, макар наводнението да причини големи вреди, най-лошото не се случи и още същата вечер водата в този район започна да спада. Докато бях в криптата и се борех да избягам от надигащите се води, попаднах на странен предмет — абаносов цилиндър. По кръста веднага разбрах, че някога е принадлежал на Медичите, но нямах никаква представа какво представлява. Както вече споменах, бях млад. Трябваше да го предам на властите, но не го направих, или поне не веднага.

Той направи пауза и отпи още една глътка кафе.

— Счупих печата. Вътре намерих листове, изписани със ситен почерк на някакъв странен език. Тогава стигнах до заключението, че вероятно става дума за гръцки и аз, разбира се, не можах да разбера и думичка.

— Сетихте ли се да го дадете да се преведе? — поинтересува се Джеф.

— Откровено казано, си го помислих. Всъщност, споменах за откритието си на неколцина приятели. Вероятно това беше грешка. Трябваше да си държа устата затворена.

Джеф го погледна учудено.

— Нали се досещате, никой от тях не можеше да помогне. Дори тези, които поназнайваха някой и друг език, не можеха да преведат повече от една-две думи. Обаче научих нещо важно. Последната страница беше подписана от Козимо де Медичи, великия защитник и управник на Флоренция. Макар, както казах, да не разбрах и думичка от документа, това очевидно беше един вид дневник или отчет, защото текстът беше отделен с дебели черти с дати в началото на отделните части. Запомних ги и по-късно открих, че става дума за събития от 1410 година.

— И това ви накара да предадете находката си?

— Това трябваше да сторя — отвърна Спорани и остави празната чаша на масата. — И щях да го направя, защото не съм крадец.

— Щяхте?

— Две вечери, след като открих цилиндъра, на вратата ми се почука. Жена ми и детето спяха в задната стая. Отидох да отворя. Бях изблъскан вътре и опряха пистолет в слепоочието ми. Бяха двама мъже. Мисля, че единият беше англичанин, а другият италианец, въпреки че не бяха много приказливи. Поискаха дневника на Козимо.

— Как са разбрали за него?

— Не съм сигурен, но не биваше да разказвам на никого за находката си. Разбира се, че им го дадох. Когато италианецът забеляза, че печатът е счупен, бях сигурен, че ще ме убие. Трябваше да мисля бързо. Казах им, че е бил счупен, когато съм го намерил.

— И ви повярваха?

— Не знам. Мисля, че човекът с пистолета много искаше да дръпне спусъка, но британецът го спря. Той каза нещо, което никога няма да забравя: „Ще пръсна главата на детето ти, ако някога кажеш някому за това“.

Отвън се чу слабият рев на корабна сирена.

— Е, кажете сега за какво сте тук?

Спорани се беше вторачил през прозореца навън, сякаш бленуваше. Когато излезе от унеса, той насочи изморените си очи към Джеф.

— О, господин Мартин, те вече нямат власт над мен. Моето бебе порасна и се превърна в чудесен млад мъж, но преди пет години загина в Болоня при мотоциклетна катастрофа. А жена ми София почина миналия месец. Рак на гърдата.