Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Да няма някоя мацка на бара? — внезапно попита Роберто.

— Какво?

— Проявяваш неотклонен интерес към нещо или някого на бара.

— Извинявай, просто мислех за Роуз — излъга той.

— Тя сигурно е разцъфтяла. Направо не повярвах, когато онази вечер дойдох да ви посрещна. И се разбира с непоправимата Мария? Това наистина е нещо.

Джеф се засмя.

— Никога не си изпитвал топли чувства към моята икономка. Признай си!

— Така е — ухили се той. — Жената не може да ме понася.

— Глупости. — Джеф погледна часовника си. Вече беше единайсет. — Съжалявам, че ставам досаден, но трябва да си вървя. Аз черпя.

Навън беше студено и парата от дъха им оставаше да виси във влажния въздух. Беше хладна февруарска вечер в навечерието на карнавала, любимия венециански сезон на Джеф. Те вдигнаха яки и закрачиха по Кале Валарес покрай бутиците от двете страни на улицата, поемайки към „Сан Моизе“. Разделиха се на кръстовището с обещанието да се видят за неделен обяд в двореца „Грити“. Джеф пъхна ръце в джобовете на палтото си и пое на изток към „Сан Марко“.

Беше тихо. Повечето туристи вече се бяха сгушили в леглата си, африканските улични търговци бяха почнали да прибират фалшивите чанти „Луи Вюитон“ и ролексите за по пет долара. Той прекоси площада близо до западния му ъгъл и закрачи бързо по късия пасаж. Апартаментът му се намираше на последния етаж на сградата в северния край на площада. След като зави надясно, той пое по тясна уличка откъм задната страна на сградата. Тишината се нарушаваше единствено от плисъка на вълните, идващ от канала вляво от него. Стигна до входната врата, която водеше към фоайето, и бръкна в джоба за ключа си, ала в мига, когато го пъхна в ключалката, чу тихо покашляне. Джеф се обърна рязко. В сенките стоеше мъж с дълго палто и мека шапка. За съвсем кратко светлината от един прозорец в сградата, където живееше, освети нещо лъскаво в ръката на мъжа и то проблесна в мрака.

— Съжалявам, не исках да ви изплаша — заговори непознатият и излезе от сянката. Беше дребен, малко над метър и петдесет, а лицето му бе сбръчкано и изтощено. Носеше развлечено палто и омачкана шапка, изпод която дългата му бяла коса се спускаше до раменете. Когато направи крачка към Джеф, се облегна тежко на дървен бастун с лъскава метална топка в края на дръжката. — Казвам се Марио Спорани — представи се той. — Вие не ме познавате, но аз имам информация, която смятам, че ще ви заинтересува. Бих ли могъл да се възползвам от вашето гостоприемство? Малко е хладничко.

— Каква информация? — попита Джеф докато подозрително оглеждаше мъжа.

— Историческа.

— Историческа?

— Моите извинения. Тази вечер пристигнах от Флоренция. Някога бях пазач на параклиса на Медичите. Има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас. — Той подаде на Джеф една оръфана черно-бяла снимка. На нея се виждаше един много по-млад Марио Спорани, който държи черен цилиндър с дължина около трийсетина сантиметра. В единия му край Джеф можа с усилие да различи кръст и подредени пет топки с чифт кръстосани ключове: беше гербът на Медичите.

— През последните петстотин години аз съм един от малцината, които са виждали този предмет — продължи Спорани. — А сега той изчезна от лицето на земята.

Дневната на Джеф беше забележителна: едно огромно отворено пространство, обзаведено в модерен стил. Всичко беше в неръждаема стомана, тъмно дърво, светлокремави и бели тъкани. Стената срещу входа беше заменена с огромни прозорци, които гледаха към „Сан Марко“, „Кампаниле“ и по-нататък до „Сан Джорджо Маджоре“. Вдясно от дневната се намираше кухнята, а вляво минаваше сенчест коридор, който водеше към спалните.

Марио Спорани се спря на прага, поглъщайки мълчаливо обстановката, а очите му заблестяха одобрително.

— Красиво — заяви той простичко и Джеф му посочи с жест да седне. Цареше тишина. Очевидно Роуз и Мария вече си бяха легнали.

Джеф отиде в кухнята, за да направи кафе, но не изпускаше Спорани от очи. Той се оглеждаше наоколо и после отправяше взор навън през прозорците с вид на човек, изпаднал в захлас. Видя го как стана, за да разгледа отблизо картините, а след това стъклените полици, на които беше подредена колекцията му от различни джунджурии.

Няколко минути по-късно Джеф се изправи зад него с поднос в ръцете. Спорани зяпаше картина с изтегната гола жена.

— Когато я видях за пръв път, бях готов да се закълна, че е „Полегналата гола“ на Модилиани, но в тази нещо не е наред.