Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Съжалявам.

— Няма защо. Ние, тримата, имахме щастлив живот.

Джеф наля още малко кафе.

— Добре, защо дойдохте при мен?

— Нуждая се от вашата помощ. Сигурно сте чували за проекта „Медичи“. Екипът, който проучва останките в параклиса?

— Да.

— Смятам, че се намират в голяма опасност.

— Защо мислите така?

— Заради онова, което току-що ви разказах.

— Но това се е случило преди четирийсет години…

— Когато за пръв път чух за проекта „Медичи“, изразих своето несъгласие. Казах на ръководството на Пизанския университет, което финансира екипа, че по мое мнение някой или група хора не искат телата да бъдат безпокоени. Но никой не ме послуша.

— Мога да разбера защо са се отнесли с недоверие — подхвърли Джеф.

— Да, така е. По онова време не можех да предложа нищо, което да ги накара да ме приемат за нещо повече от чудак.

— Но сте говорили с екипа?

— Затова дойдох да се срещна с вас, господин Мартин. Професор Макензи не би се съгласил дори да ме приеме. Те си получават ежедневната порция протести от хора като отец Баджио. Чували ли сте за него?

Джеф кимна.

Спорани го погледна изпитателно.

— Вашата стара приятелка Еди Грейнджър. От нея сигурно сте научили, че професор Макензи е арогантен човек, но трябва да бъде убеден да си помисли наново за работата си в параклиса.

Джеф и Еди се познаваха от много години. Тя наистина беше най-близката и най-стара негова приятелка. Бяха се запознали в университета и въпреки че оттогава бяха поели по твърде различни пътища, си останаха близки. Когато се срещнаха за първи път, тя беше осемнайсетгодишна пънкарка, заела се да спечели първата си научна степен по химия и палеопатология, преди да е защитила доктората си по последния предмет. Приятелите й се шегуваха, че тя продължава семейния бизнес: и двамата й родители бяха археолози.

— С професор Макензи съм се срещал само няколко пъти. Познавам го само по името, което си е спечелил, но нищо повече.

— Да, разбира се. Световноизвестният палеопатолог, който днес се е превърнал в нарицателно. Човекът, наречен от списание „Тайм“ „детективът на мумиите“. Може би е прекалено важен, за да говори с мен. Затова дойдох да се срещнем. Вие сте единственият, който може да ги убеди, че са изправени пред голяма опасност.

Джеф се втренчи в Спорани и бавно поклати глава.

— Господин Спорани, много ми е неприятно, че трябва да ви разочаровам, но грешите. Нищо не мога да направя. Освен това не съм убеден, че страховете ви са оправдани.

— Не сте?

— Да. Вярвам ви за онова, което ми разказахте, но то се е случило преди много време. Може би двамата мъже, нахлули у вас, са били обикновени крадци, които са знаели как да ви накарат да си мълчите.

— Може би — отговори Спорани, вторачен напрегнато в Джеф. — Но една година преди София да почине и скоро след като беше обявено ваденето на труповете, получих това.

Спорани подаде плик за писмо на Джеф. Той измъкна лист хартия от него и прочете късото съобщение.

СПРИ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ. НЕ СМУЩАВАЙТЕ ГРОБОВЕТЕ НА МЕДИЧИТЕ. СИНЪТ ТИ МОЖЕ ДА Е МЪРТЪВ, НО ЖЕНА ТИ Е ОЩЕ ЖИВА.

През по-голямата част от нощта сънят бягаше от очите на Джеф и още преди да се съмне, той стана и се облече. Точно си правеше кана силно кафе, когато Роуз се появи, прозявайки се, с чорлава руса коса.

— Добро утро! — усмихна се той широко.

Тя направи физиономия и потърка очите си.

— Тате, винаги ли ставаш толкова рано?

— Само когато съм прекарал цяла нощ по клубовете.

За миг Роуз се смая, но скоро разбра, че баща й се шегува. „Когато се усмихва, помисли си Джеф, страшно прилича на майка си.“ После пропъди болезнените спомени. Чуваха как Мария включва прахосмукачката в коридора. Преди да започне работа, тя надникна през вратата да пожелае добро утро.

— Роуз, най-много обичам този град, когато няма хора — въздъхна Джеф и отпи голяма глътка кафе. — Някой психиатър може да си направи тревожни изводи от тези ми думи, но това е истината. — Той си сложи авиаторското яке. — Сипи си кафе. Сложих във фурната няколко кроасана, за да са топли.

— Къде отиваш?

— Имам малко работа.

След като излезе от асансьора, Джеф прекоси покритото с мрамор фоайе, помаха на дремещия портиер и излезе в тесния пасаж зад сградата. Зави зад ъгъла и едва не се препъна в едно тяло, скрито в сенките. Мъжът изстена и с изненадваща бързина се изправи и седна.

— А, моят приятел Джефри — обади се дрезгав глас със силен акцент.