Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Джеф почувства как стомахът му изведнъж се сви на топка. Точно се готвеше да помоли келнера да усили звука, но лицето на професора изчезна и на негово място се появи „Даунинг стрийт“. Джеф бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Като в сън започна да натиска нужните бутончета, докато намери новинарската интернет емисия на Би Би Си. Откри бутончето, за да излязат актуалните новини, и зачете краткия репортаж. Едва когато прочете и последното изречение, осъзна, че ръцете му треперят.

Флоренция, 4 май 1410

Козимо де Медичи преценяваше отражението си в малкото огледало в неговата спалня. Беше грозен млад мъж и го знаеше. Не можеше да иска тежките руси къдрици или добре оформения нос на най-добрия си приятел Амброджио Томазини, нито пък да мечтае за големите му кафяви, понякога неразгадаеми очи с дълги мигли. Лицето на Козимо беше странна смесица от неподхождащи си черти: изпъкнала брадичка, тънки устни и напълно непривлекателен нос. Да, очите му бяха големи и с хубава форма, но се различаваха малко в размерите си, а и бяха разположени някак си несиметрично около носа. Макар да беше току-що навлязъл в двайсет и втората година от живота си, косата му беше тънка и рядка, а кожата жълтеникава. Усмихна се леко и лицето му на секундата се промени. Все още си беше грозен, но в очите му заблестя нова светлина. Внезапно появилите се бръчици около тях го състариха с десет години, но излъчваха топлина. Той се чувстваше удобно с лицето, което го гледаше втренчено от огледалото, и в този миг не би разменил своята чудата физиономия с вдъхващата страхопочитание красота на Амброджио. Вдигна своето луко, разкошното пурпурно, дълго до глезените палто, което носеше всеки ден, пъхна ръце в ръкавите и остави големите дипли елегантно да се нагънат около китките му. Миг по-късно вече крачеше към вратата.

Докато вървеше по отекващия коридор и после надолу по широкото, извиващо се каменно стълбище, къщата оставаше тиха, но щом Козимо се озова във фоайето, започна да чува шума от крачещите на улицата хора и на тракащите по паважа копита.

Козимо намери майка си Пикарда седнала в стаята за шев, разположена близо до фасадата на сградата. Пердетата бяха дръпнати докрай и слънчеви лъчи нахлуваха през капаците, очертавайки широки лимоненожълти ивици из помещението. Шестгодишното му братче Лоренцо си играеше с една от котките. Оломо, малкият черен роб, пристигнал наскоро от Лисабон, почистваше пепелта от камината и я смиташе в голямо дървено ведро, подпряно на ръба на цокъла. От време на време той размахваше метлата в широка дъга, за да прогони кафяво-бялото котенце, опитващо се да разпръсне купчината сива прах, която беше свалил толкова грижливо от решетката.

— Ще се срещна с татко в един — съобщи Козимо на майка си.

— А закуската?

— Някъде по пътя ще спра да хапна хляб. — Наведе се и целуна Пикарда по бузата.

Лоренцо забеляза брата си и дотича при него. Козимо разчорли косата на детето. После го вдигна високо и го завъртя във въздуха.

— Кози, да не забравиш нашата игра на топка. Нали помниш, че ми обеща по-късно да поиграем.

— Как бих могъл да забравя едно толкова важно обещание? — Той постави брат си отново на килима, целуна го по темето, махна на майка си и излезе.

Семейство Медичи живееше в голяма, но съвсем обикновена къща на Пиаца дел Дуомо и прозорците на горния етаж предлагаха възхитителна гледка към Понте Векио. Предната част беше доминирана от издигащия се в далечината недовършен колос на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, цялата обгърната от дървени скелета.

Улиците в близост до катедралата вече бяха оживени. На площада Козимо ловко избягна мъж, който дърпаше количка, натоварена със зеленчуци, и пое на юг по Виа деи Калцауоли в посока реката и района на банките, разположен около Виа Порта Роса, където неговият баща Джовани ди Бичи преди тринайсет години основа банката на Медичите. Въздухът беше натежал от смесицата различни миризми: оцетеният лъх от работилниците за щавене на кожи и амонячната воня на рибешки черва се сблъскваха с прекрасния аромат на прясно опечен хляб. Но Козимо почти не усещаше миризмите. Той беше роден само на няколко метра оттук в ден, когато наоколо са се носели същите ухания. За него бяха толкова естествени, колкото безоблачното синьо небе над кулите, покритите с керемиди покриви и уличните павета под краката му.

Когато вдигна очи, видя една матрона да тръска чаршаф, преди да го закачи по дължина на тънката връв, опъната на балкона. От вътрешността на къщата се носеха детски писъци, след това се чу трясък и после се разкрещя някакъв възрастен. Козимо се усмихна на себе си и ускори крачки, защото вече закъсняваше.