Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Кози, изглеждаш ми недоволен.

Младият мъж се беше загледал в празното пространство, а пред очите му проблясваше предначертаната кариера.

— Козимо?

— Извинявай, татко. Да, обиколката.

— Казах, че не ми изглеждаш доволен.

Козимо замълча секунда по-дълго, преди да отговори. Беше ясно, че каквото и да каже, то ще окаже малко въздействие, а може дори да усложни нещата.

— Татко, не съм недоволен. Просто се чувствам малко… ъъъ… сякаш ме караш да бързам?

Джовани остави вилицата в купичката и се облегна. Отново се вторачи в сина си със своите пронизващи тъмни очи. Козимо познаваше баща си като грижлив и добросърдечен мъж. Знаеше, че всички, които въртяха бизнес с него, го уважаваха и му се възхищаваха като човек, издигнал се от скромен произход до един от най-успешните банкери в Италия. Но Козимо също така знаеше, че баща му има желязна воля и винаги постигаше онова, което поиска. Той вярваше, че знае какво е най-доброто за семейството и за бъдещата династия, която беше основал. Козимо се беше наслаждавал на свободата и жизнерадостта на младостта, но сега дойде времето да поеме тежкото бреме на зрелостта и отговорностите. Освен това Джовани не одобряваше твърде групичката приятели, която Козимо беше събрал около себе си през последните една-две години. Такива млади мъже като Амброджио Томазини и онзи, другия тип Николо Николи, с когото неговият син изглеждаше особено близък, определено излъчваха поквара. Джовани не приемаше голяма част от хуманистичните идеи на по-младите поколения.

— Козимо, смятам, че вече е време. Дойде мигът да поемеш ролята, за която си подготвен. Ти си Медичи и моят най-голям син. Доказа стойността си като учен, но сега вече трябва да започнеш да показваш на света многото си други качества.

— Но татко, аз се надявах…

— Искаше да прекараш лятото в градината на удоволствията и в безделие с приятелите си?

— Не в безделие, татко, а в разговори и спорове. Сигурно…

— Скъпо момче — прекъсна го Джовани, без да губи търпение, но и това щеше скоро да се случи, — разбирам тези подтици. И аз някога мечтаех за света на интелекта, както ти сега, но бързо ми се струпаха отговорностите и трябва да кажа, че вече трийсет години не съжалявам за пътя, по който поех. Не желаеш ли да имаш жена и семейство? Не мечтаеш ли за самостоятелност и за свой собствен принос в разрастването на семейния бизнес? На тази велика банка? Аз си мислех, че искаш.

Козимо много добре знаеше, че баща му го манипулира и въобще не се заблуждаваше кой ще спечели този спор. Ако ставаше дума на по чаша вино да се обсъди литературната значимост на Данте, може би щеше да има някакъв шанс. Но на тази тема и срещу желязната воля на баща си, той се почувства попарен като цвете при първите студове.

— Разбира се, татко. Просто си помислих…

— Много добре. Тогава ще направя необходимата подготовка. — Джовани скочи на крака и показно се зарови в документите на писалището. — Смятам, че тази обиколка ще те обогати много, момчето ми.

Лондон, юни 2003

Шон Клифтън, специалистът на „Сотбис“ по ранния италиански Ренесанс, се спускаше с охранявания асансьор към подземните трезори в седалището на аукционната къща в „Мейфеър“. Следвайки пазача по кънтящия от стъпките им ярко осветен бетонен коридор, той стигна до входа към климатизирания трезор за съхраняване на документи и изчака пазачът да набере личния му номер в електронната заключваща система. След това той му нареди да сложи чантата и компютъра си в детектора, преди да отвори тежката метална врата, за да може Клифтън да започне работа.

Когато най-сетне се озова вътре и остана сам, Клифтън се отпусна и започна да се подготвя за предстоящата задача. Работата му често налагаше да удостоверява автентичността и стойността на най-различни стари ръкописи. Пред него на масата лежеше уникална находка, наскоро открита колекция от редки свитъци на великия ренесансов хуманист Николо Николи.

Преди да пристъпи към работа, Клифтън извади чифт бели ленени ръкавици и се настани удобно на стола. После започна да проучва сбирката. Отляво лежеше купчинка листове, а отдясно — комплект навити и завързани с тесен червен шнур свитъци. Той се протегна и отмести купчинката отделни листове и започна внимателно да развързва шнура, за да освободи първия от стегнато навитите и здраво завързани свитъци.

Клифтън седеше в пълна тишина. Единственият звук в помещението предизвикваше той, докато вдишваше и издишваше, местеше документи, сменяше позата си на стола или потракваше от време на време по клавиатурата на преносимия си компютър, тъй като едновременно с проучването изготвяше доклад за архива на Николи, в който трябваше да определи неговата стойност, за да бъде предложен на търг.