Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Ела в лабораторията да поседнем.

Тя издърпа един стол за него и се отпусна на другия.

— По телефона каза, че имаш да ми съобщиш нещо важно.

— Снощи ме посети един възрастен господин, който ми каза, че е направил опит да предупреди Макензи, че се намира в опасност.

Еди въздъхна и леко поклати глава.

— Предполагам, че говориш за господин Спорани?

Джеф кимна.

— Идва тук няколко пъти. Убеден е, че през шейсетте години е намерил артефакт на Медичите, но не може да подкрепи твърденията си със сериозни доказателства.

— Каза ми, че бил посетен от някакви хора, които отправили заплахи срещу неговото семейство. Наистина е бил пазач тук, нали?

— Да, допреди няколко години. Джеф, честно казано, мисля, че е леко изперкал.

Изведнъж Джеф се почувства малко глупаво.

— Трябва да призная, че Спорани ми се видя съвсем наред — измърмори той. — Стори ми се, че е с всичкия си.

Еди го хвана за ръцете.

— Оценявам наистина високо загрижеността ти — каза тя и след като стана, предложи: — Щом така и така си тук, не искаш ли да разгледаш?

— И то много.

Еди тръгна пред него към погребалната камера.

— Тук са погребани петдесет и четирима представители на фамилията Медичи — обясни тя. — Точно преди Карлин да умре… да бъде убит, ние започнахме да работим по тяло, което моят чичо смяташе, че е на Козимо Старши. — Тя посочи към маса, където найлон покриваше някакъв парцалив предмет.

— Смяташе?

— Това е дълга история.

— Все още ли продължаваш да работиш тук?

— Джек и аз се върнахме рано сутринта. Смятам, че да се занимаваш с нещо, помага да забравиш станалото. На другите дадохме малко отпуска.

Джеф хвърли поглед в помещението, където е бил офисът на Макензи.

— Полицаят отнесе почти всичко — обясни Еди.

Компютрите ги нямаше, както и много от папките, които преди стояха по лавиците над писалището. Останалите документи на бюрото на професора бяха подредени на спретнати купчинки.

— Имаш ли някаква представа защо е всичко това? — попита Джеф и седна на една свободна дисекционна маса, разположена малко след входа към офиса на Макензи. Той забеляза нещо странно в изражението й. — Ти знаеш нещо!

— Чичо ми е получил поне една заплаха за убийство — простичко обясни тя.

— Кога?

— Първата беше преди няколко седмици. Той не знаеше, че знам, но тук малко неща се случват, без да разбера. Бях в офиса му и търсех един лабораторен доклад, когато попаднах на тази бележка. Беше от онези, смешните, с изрязани от вестниците букви. Такова тъпо клише! Гласеше: „Спри работа или… ще има последствия“.

— Кога се появи Спорани?

— Не можех да кажа, че съм видяла бележката.

— Не, разбира се. Сигурно си била изплашена до смърт.

— И сега съм.

— Джек знае ли за това?

— Двамата никога не сме били близки и аз не можех да му кажа за бележката, защото щеше да реши, че си пъхам носа навсякъде.

— Какво каза полицията?

— Всъщност, почти нищо. На един от нашите лабораторни техници брат му работи в полицията и чрез него научихме едно — друго. Сега работят по хипотезата, че убийството е случайно. Както можеш да видиш, тук нямаме истинска охрана.

Той я погледна в очите.

— Има и още нещо, нали?

— Да — отвърна тя тихо и му разказа за предмета, който бяха намерили в тялото само няколко часа преди Макензи да бъде убит и че след това е изчезнал.

— Съобщихте ли на полицията?

— Разбира се. Но за тях няма кой знае какво значение. Нямахме време да анализираме както трябва този артефакт, но той изглеждаше напълно лишен от всякакви отличителни черти.

— Изглеждаше?

Тя въздъхна.

— Същата вечер, когато умря, чичо ме е търсил късно. Аз бях на тържество в Пиза. Оставил ми е съобщение на мобилния, което прослушах едва на следващата сутрин, малко след като Джек ми се обади, че Карлин е бил убит.

Последния път, когато видях чичо си жив, той седеше на този стол и изучаваше плочката под светлината на настолната лампа. Още ми беше ядосан за едно глупаво недоразумение часове преди това и едва ме погледна, когато му пожелах лека нощ. Това стана около седем часа. Полицията смята, че е умрял скоро след това. Не по-късно от десет вечерта. Съобщението е оставено малко преди девет.

— Какво казва?

— Това. — Еди извади мобилния си телефон, включи го на получени съобщения и го пусна през високоговорителя.

От телефона се чу гласът на мъртвия учен.

— Еди, нямам много време. Аз… — Гласът на Макензи звучеше едновременно развълнуван, нервен и по-пронизителен, отколкото Джеф си го спомняше. — Гледам плочката и на повърхността започнаха да се появяват линии. Удивително! Единственото заключение, което мога да направя, е, че химическата структура на плочката се променя, когато абсорбира влага. В тялото сигурно е била покрита с тънък слой течност за балсамиране, която я е запечатала срещу атмосферните влияния. Когато я извадихме и измихме повърхността й, отново е започнала да се овлажнява. Сега линиите се появяват с невероятна бързина. Флуоресциращо зелени на черния гранитен фон. Трябва да е някакво странно сярно съединение.