Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Отец Баджио и неговата група настояват гръмогласно, че телата на Медичите не трябва да бъдат пипани. Водачът на групата наскоро каза пред „Гласът“: „Аз вярвам, че професор Макензи и неговият екип рискуват душите си, когато вършат подобни безбожни неща. Те работят за дявола и ще си платят за греховете“.

Отец Баджио е известен и с фундаменталистките си изригвания от амвона. Появиха се твърдения, че крайните му забележки и протести са предизвикали мъмрене от страна на неговите началници. Свещеникът съвсем недвусмислено заяви на всички, които пожелаха да го чуят, че се смята за съвременен Савонарола, фанатичния доминикански духовник, който в края на петнайсети век управлява за кратко Флоренция, а през 1498 е изгорен на клада, издигната на Пиаца дела Синьория. Баджио не крие амбициите си, както се изрази той, „да изкара с камшик демоничните сили от модерна Италия“. През последните години той оглавява протести срещу хомосексуалистите, напада местни телевизионни станции, защото според него излъчват порнография. Съвсем наскоро накара последователите си да унищожат няколко снимки в ретроспективната изложба на известния гей, фотографа Робърт Мапълторп. Този опит за щастие се провали. Сега, когато човекът, който според него „работи за дявола“, е убит в неговата собствена лаборатория само на метри от мястото, където „Труженици на Господа“ протестират, някои започнаха да изказват подозренията си срещу организацията на Баджио.

Джеф влезе заедно с тълпата през вратите на гара „Санта Мария Новела“, спря се и огледа централното фоайе. Мястото беше доста неугледно и мърляво. От едната страна имаше гише за билети, а от другата бяха подредени сергиите на продавачите на вестници. Това беше гара, която не подсказваше с нищо великолепието на града отвън. Той и Еди се видяха едновременно.

Прегърнаха се и Джеф изпита усещането, че тя не иска да го пусне. Когато се отдръпнаха един от друг, Джеф забеляза, че Еди се опитва да изглежда храбра.

— Твърде отдавна не сме се виждали — рече простичко тя.

Джеф я последва до паркинга. Остави сака си в багажника на малкия фиат и се сви на седалката до шофьора.

— Боже, колко е хубаво, че те виждам отново — усмихна й се Джеф, докато Еди се спускаше по дългата извита алея към улицата.

Беше оживена и задръстена с коли. Поеха надолу по Виа Сан Антонио. Джеф гледаше древните сгради, служителите, туристите, амбулантните търговци, магазинерите и продавачите, тази смесица от човешки дейности, които са се извършвали във Флоренция през последните хиляда години без особени промени.

— Предполагам, че ти е било доста трудно — подхвърли Джеф.

— Много хора ненавиждат чичо ми. Честно казано, той можеше да бъде истински задник, но станалото наистина ми дойде като ужасен шок.

— Защо не ми се обади?

— Няколко пъти си мислех за това, но не знам… не смятах, че можеш да ми помогнеш и не исках да те тревожа излишно. А освен това заедно с адвоката си висях в полицейския участък до късно през нощта. Полицията разпита всички от екипа поне по веднъж и никой от нас не може да напуска Италия, докато не приключат разследването.

Тя вкара колата в малко свободно пространство зад параклиса на Медичите. След това го поведе към сградата, влязоха през страничната врата и Джеф последва Еди надолу по стълбите, които водеха в погребалната зала. Светлините бяха слаби и цареше призрачна тишина. В едно помещение, встрани от главната крипта, можеха да видят как един мъж бавно сваля бялата си престилка.

— Познаваш ли Джек Картрайт? — попита Еди.

Картрайт му протегна ръка.

— Радвам се да ви видя отново — поздрави той доста хладно.

На лицето на Джеф се изписа учудено изражение.

— Срещнахме се в Лондон… на трийсетия рожден ден на Еди.

— О, да, разбира се — спомни си Джеф. — Това беше толкова отдавна. — Усмихна се на Еди, а тя му отвърна с престорена усмивка.

— Съжалявам за тежката загуба — вече сериозно добави Джеф. Джек Картрайт, мъж над четирийсетте, беше много уважаван като специалист в проучването на древни ДНК. Макар да му се възхищаваха много в академичните среди, винаги беше живял в сянката на своя пастрок.

— Благодаря. Това е голям удар за всички нас. — Картрайт имаше дълбок боботещ глас и нежно приветливо лице. Той взе палтото си от закачалката и започна да го облича. — Извинявам се, но трябва да бързам. Имам среща в университета. Джеф, Еди, надявам се, че ще се видим по-късно.

Еди се обърна към Джеф и сложи ръка на рамото му.