Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Карлин Макензи седеше сам в погребалната камера на параклиса на Медичите. Електронният часовник на бюрото му показваше, че вече наближава девет вечерта, но той не се чувстваше уморен, нито изпитваше желание да загаси компютрите и да измине пеша краткото разстояние до апартамента си на Виа Кавур.

Изминалият ден беше необикновен. Може би най-забележителният през целия му живот или поне най-изключителният в цялата му кариера на палеопатолог. Природата на артефакта, който бяха открили във вътрешността на тялото на Козимо де Медичи, си оставаше пълна загадка, но дори простият факт на неговото съществуване представляваше огромна мистерия. Като се изключи бъркотията, предизвикана от наводнението през 1966, телата не са били докосвани, откакто са ги погребали. Въпреки това ето го този странен правоъгълен предмет, скрит в изсъхналата епидермална тъкан на човек, който е умрял преди петстотин години.

Обектът лежеше в една петриева паничка до компютъра на Макензи. Той, Еди и Джек Картрайт го бяха проучили колкото можаха по-грижливо, без да поемат ненужни рискове. Беше напълно черен, каменно парче, подобно на гранит, с размери точно 3,9 на 1,9 сантиметра и дебелина само няколко милиметра. Рентгенът показа, че няма скрити кухини, нито особени белези и е с равномерна плътност. Те се въздържаха от всякакви химически тестове, докато не се убедят, че няма да повредят по някакъв начин камъка. Когато го сложиха под силен микроскоп, се видя, че кристалната му структура представлява смес от фелдшпат, кварц и потасий, или с други думи изключително чист гранит, наречен аманортозит.

Макензи започна да вписва бележки в дневника. Описваше какво бяха научили: химическата структура на обекта, масата, плътността, размерите. След това остави химикалката и вдигна каменния правоъгълник към светлината, като го държеше между палеца и показалеца на защитената с гумена ръкавица ръка. Той трепна, когато осъзна, че с обекта беше настъпила промяна. По преди безличната повърхност започнаха да се появяват бледи зелени линии. Те се променяха и сливаха, докато ги гледаше озадачено. Той протегна ръка за лупата си и се вгледа по-внимателно. Случващото се бе направо смайващо. В края на правоъгълника се очертаваха бледи зелени контури. Под тях успя да види началото на някакви букви, а малко по-надолу се появи група линии.

— Направо невероятно — се чу да казва на глас. Няколко секунди не беше сигурен какво да прави. След това грабна телефона и бързо набра един номер. Включи се телефонен секретар. По памет набра още един номер. Включи се втори телефонен секретар и без да се колебае, той започна да описва какво вижда на повърхността на каменната плочка.

Две минути по-късно, когато се готвеше да каже последните си заключения, чу писукане и разбра, че е изразходил паметта на телефонния секретар. Остави слушалката и се загледа в стената. Онова, което беше видял, го възбуждаше, но и плашеше. Никога не е бил суеверен. Беше обучен да действа като учен, но не можеше да отрече страховете дълбоко в себе си. Това беше последното от поредицата странни събития и съвпадения, за които не бе споменавал на никого. Дали направи достатъчно, като остави това съобщение? Или беше прекалил? Дали не беше изложил други хора на ужасна опасност?

Точно в този миг чу слаб шум в помещението оттатък. Вдигна очи към найлоновата завеса, която отделяше импровизирания кабинет от гробницата. Тишина.

Остави плочката обратно в петриевата паничка и върна лупата на мястото й. Тогава изпита внезапна, силна болка в тила си. По-скоро усети, отколкото видя, че някой се навежда към него. Ръцете му се стрелнаха към гърлото и пръстите му усетиха студената стомана на гаротата. Нападателят му я завиваше с невероятна сила.

Очите му изскочиха. Раззинал уста за въздух, той направи опит да се дръпне и същевременно да пъхне пръстите си под гаротата. Но опитът се оказа неуспешен. Ужасна болка прониза главата му и той престана да вижда фокусирано. Нападателят го издърпваше все по-назад, а стоманеното въже се врязваше във врата му. За кратък миг Макензи изпита усещането, че ще успее да се откопчи, но мъжът зад него беше прекалено силен. Сфинктерът на Макензи се отвори и се изпразни. От стола му се понесе отвратителна миризма. Чу се едва доловимо пукане, когато стоманата сряза трахеята на учения, и върху него се спусна мрак.

Венеция, днес

Джеф Мартин лекичко измъкна кашмирения си пуловер през главата и прекара длан по наболата по бузите му брада. Вечерта, преди да излезе от апартамента си, беше прекалено късно да се избръсне. Когато на излизане зърна отражението си в огледалото във фоайето, си помисли, че изглежда уморен. По кожата му сякаш имаше петна, а светлокестенявата му коса изглеждаше мазна и безжизнена. За да си вдъхне увереност, си каза, че наситеносините му очи още притежават част от предишния блясък, но не можеше да отрече, че е изглеждал и по-добре.