Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— А-а-арсеник? — заекна той. — Ние не го и-използваме толкова много.

— Няма нужда да е много, за да убие някого — обади се Пендрагън.

Алек се изчерви.

— А, да. Така е, сър.

— Къде е Даниъл? — нетърпеливо повтори Грегсън.

— И-и-излезе за к-к-късен о-о-обяд.

Грегсън си погледна часовника и въздъхна.

— Добре, Алек, можеш ли да потвърдиш пред тези господа, че не е изчезнал нито грам от арсеника?

— Да. И-и-скам да к-к-кажа — н-н-не.

— Погледнете, инспекторе — покани го Грегсън и посочи кутията със закалено стъкло и цифрова ключалка. Вътре имаше сбирка малки кафяви бутилки. На кутията бе залепен етикет: „Опасно — контролирани вещества. Бъдете особено внимателни. Да се използва само от служители с разрешение: Опасни химикали, равнище 2“. — Тук съхраняваме най-опасните химикали. Арсен триоксид не е само отрова, но има и силно канцерогенно действие. Само Даниъл знае комбинацията. Разбира се, и аз.

— Можем ли да хвърлим едно око на инвентарната ви книга? — попита Търнър.

— За бога, човече!

— Трябва да е лесно, нали, господин Грегсън? Сигурно е електронна — настоя Пендрагън.

— Да, добре. Алек, би ли отворил файловете?

Младият склададжия затрака по клавиатурата и отвори нужните документи. Грегсън го избута настрани и зае мястото му пред екрана.

— Ето — кимна той. — През март получихме доставка от петдесет килограма арсен триоксид от Тулуза. Както Алек каза, използваме сравнително малко количество. Висококачественото стъкло не съдържа толкова арсеник, колкото евтиното. Ето ежедневната употреба от април до май. Получихме втора доставка на двайсет и трети май. Погледнете сами. Всичко е заведено.

Известно време Търнър изучава цифрите, после кимна на шефа си.

— Господин Грегсън, благодарим ви. Повече няма да ви безпокоим — обеща Пендрагън.

Грегсън ги изпрати до главния вход на сградата.

— Радвам се, че не можахме да ви помогнем повече. Нали разбирате какво имам предвид — каза той, докато затваряше вратата.

— Мил човек — подхвърли Търнър, докато пресичаха малкия паркинг.

— Главен инспектор Пендрагън?

Двамата полицаи спряха едновременно. Секретарката на стъкларската фирма крачеше към тях и все поглеждаше през рамо.

— Трябва да бързам — изсъска тя. — Зная защо сте тук. Имаше обир. Преди две седмици. Него го нямаше. Беше на една от луксозните си почивки.

— Става дума за господин Грегсън, така ли? — попита Търнър.

— Защо никой не е съобщил в полицията?

— Направихме го. Аз се обадих в полицейския участък на „Лаймхаус“ на двайсет и трети май.

— И сметнахте, че не бива да казвате на началника си? — попита Търнър.

— Гений ли се родихте, или трябваше да работите по въпроса? — Сержантът не знаеше какво да каже. — Алек е мой син. Той е… много е умен, но има проблеми. Грегсън смята, че е бавноразвиващ се. Даде му работата само за да ми запуши устата. О, сержант, не ме гледайте толкова стреснато — каза тя и се ухили. — Жени като мен се научават да използват всяко оръжие в арсенала си. — Тя отново погледна през рамо. — Дан ни прикри и всички дадохме по някоя лира, за да поправим ключалката. Тя беше разбита. Вижте, трябва да тръгвам.

Пендрагън я хвана за лакътя.

— Извинете, но как се казвате?

— Лидия. Лидия Дарлингхърст.

— Лидия, малко съм объркан. Влезли са с взлом… кога… на двайсет и четвърти?

— Да.

— И са взели само малко арсен триоксид?

— Да.

— Колко горе-долу?

— Едно малко бурканче от сто грама.

— Ще трябва да проверим в „Лаймстоун“.

— Да, инспекторе, проверете. Аз не съм лъжкиня. — Тя отново стрелна поглед през рамо и се вторачи в Пендрагън. — Нали ще си мълчите за това? Вие си получихте информацията. Ако това копеле научи…

Пендрагън кимна и пусна лакътя й. Без да каже дума повече, тя се затича обратно към сградата.

— „О, каква преплетена мрежа плетем“ 7 7 Цитат от поемата „Мармион“ на сър Уолтър Скот. — Б.пр. — каза Пендрагън, отваряйки вратата на патрулката.

Главният инспектор пристигна в стаята за инструктаж десет минути преди останалите. Донесе си прясно кафе от любимата му боливийска смеска и се зае да прочете за семейство Борджия в Уикипедия. Първи от екипа пристигна Джес Търнър.

— Не трябва да сваляш музика през работно време, шефе — каза той, когато видя Пендрагън пред компютъра.

— Ще запомня това, сержант.

— Какво търсиш?

— Взимам пример от теб и търся информация за семейство Борджия. Нали си спомняш, че ги споменах, след като се видях с професор Стоукс? За неговата теория, че някога този епископски пръстен е бил тяхна собственост?