Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— След като научих какво е убило Мидълтън, Търнър ходи там, но — нищо. Обади се в Лечебните градини в Челси и в нашата местна ботаническа градина „Куинс Парк“. Всички твърдят, че нищо не е изчезвало, макар че не е много трудно някой да се промъкне вътре и да открадне няколко клонки или семена. Джоунс ми обясни, че за отровата са нужни съвсем малки количества от тези съставки.

— Трябва да сте се отбили и в биологическия факултет на колежа „Куин Мери“, нали?

Пендрагън я погледна изненадано.

— Значи не сте.

— Не знаех, че…

— Е, вече знаете, инспекторе — хладно отвърна Хюз. Пендрагън стана, за да си върви. Когато стигна до вратата, Хюз обяви:

— Имаш четирийсет и осем часа, за да постигнеш резултат. След това ще те сваля от случая.

Джак Пендрагън се чувстваше вцепенен, докато шофираше към апартамента си на Степни Уей. Какъв лош късмет, да си само от една седмица на нова работа и да ти се стовари такъв сложен случай! Докато паркираше, заваля като из ведро. Точно се готвеше да поеме по стълбите, когато му хрумна нещо друго.

— Здравей, чужденецо — усмихна се Сю Латимър, когато отвори вратата и му махна да влезе.

— Съжалявам, че изчезнах така — отговори той. — Но беше… е, нали разбираш…

Тя махна с ръка.

— Не се притеснявай. Нали сега си тук. Искаш ли чаша вино?

— С най-голямо удоволствие.

Той влезе в апартамента, свали си сакото и седна на дивана. Сю му подаде чаша червено вино.

— Наздраве — каза Пендрагън.

— Е, как вървят работите ти?

Той въздъхна.

— Всъщност не много добре. Сю, онази вечер ти говореше за нещо, което нарече „прехвърляне“. Каза, че убиецът се нуждае от пръстена. Но след това трябваше да бягам.

— Друго убийство?

— Да, начинът на действие е същият, но криминолозите не могат нищо да открият.

— Съвсем нищичко?

— Питаш, сякаш вече знаеш отговора.

— Повярвай ми… аз съм психоложка.

Пендрагън се засмя и отпи от виното.

— Сю, имам две молби.

— Така ли?

— Би ли отделила половин час да дойдеш в участъка и разкажеш на екипа своите идеи за прехвърлянето? Така ще получа разрешение да ти осигуря достъп до информацията от разследването, която е извън общественото полезрение. Така ще получиш официална роля.

Тя изглежда се изненада.

— Ами добре, наистина, това не е моята най-силна част, но…

— Звучиш ми като човек, който знае за какво говори. Реших да ти се доверя.

— Добре, ще направя каквото мога, за да ви помогна. А втората молба?

— Ще вечеряш ли с мен в събота?

Степни, четвъртък, 9 юни, 9:05 вечерта

Макс Рейнър затвори документа, върху който беше работил, и излезе от мрежата. Стана от бюрото и отиде в другия край на кабинета си, където имаше четириместен светлокафяв кожен диван. Взе преносимия си компютър от него, пъхна го в лъскав калъф от неопрен и затвори ципа. След като огледа за последен път кабинета, загаси осветлението и заключи вратата.

В приемната беше спокойно. Другите три кабинета по коридора вече бяха тъмни, бюрото в приемната беше празно. На бледото осветление зад рецепцията се виждаше надписът „Рейнър & партньор“. Буквите бяха високи трийсет сантиметра, направени от изкуствено състарен метал.

Мозаечният под кънтеше под токовете му, докато пресичаше приемната и минаваше през двете големи врати от опушено стъкло. Срещу слабо осветеното фоайе имаше стълба, която водеше до приземния етаж. Той се обърна да заключи вратата и усети остра болка в основата на черепа, която сякаш се разнесе до темето и надолу по гръбнака. Той смътно осъзнаваше нечие присъствие зад себе си, отразено в стъклените врати. Залитна напред, удари главата си в стъклото и се свлече на земята.

Степни, петък, 10 юни, 8:45 сутринта

— О, боже! — възкликна Хана Джеймс. — Какво искаш, по дяволите?

Джес Търнър прибра полицейската си карта.

— Само малко да си поговорим.

— Предполагам, че имаш разрешение?

— За какво? Казах разговор. Разбира се, ако предпочиташ да дойдеш в управлението…

— Добре, добре. Мамка му, ти май си малко ранна птичка? Обзалагам се, че си лягаш грижливо завит в девет, след като си гаврътнал чаша млекце.

— Да, нещо такова — ухили се Търнър. — Добре, ще ме пуснеш ли да вляза, или искаш да си приказваме на стълбището?

Номер шестнайсет на Мичъл Лейн беше ронеща се стара викторианска сграда, преустроена на половин дузина порутени апартаменти. Този на Хана Джеймс се намираше в задната част на къщата, на приземния етаж. Имаше няколко стаи, в които се влизаше от тъмен коридор. Жената заведе сержант Търнър до хола и той успя да види малката кухничка, чиято мивка беше пълна с мръсни чинии и тенджери, а кофата за боклук преливаше от кутии с надпис „Макдоналдс“ и пластмасови бутилки от кока-кола. До нея беше отворената врата към спалнята. Над леглото бе окачено огледало, а на нощното шкафче стоеше нощна лампа с червен абажур. Едната стена беше покрита със снимки от порносписания, а на една релса висяха прозрачни одежди в червено и черно. Миришеше на цигари и телесни течности. Хана затвори с ритник вратата, когато мина покрай нея.