Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Бенджамин се втренчи в мен с големите си като на дете очи, след това вдигна рамене, обърна се и отвори вратата към някакво тъмно помещение. Бутна ме да вляза първи. Аз пристъпих вътре и една силна ръка ме стисна за врата. Почувствах студена стомана на гърлото си и се опитах да говоря, но моят нападател ме стискаше като менгеме. Вдигнах ръце, но това предизвика само засилване на хватката. Бях повдигнат във въздуха и запратен през помещението. Антъни се стовари до мен и започна да хленчи.

Надигнах се и му помогнах да стане. Намирахме се в малко помещение, чиито стени бяха драпирани с ярко оцветена коприна. От тавана висеше голям полилей, на който бяха закрепени бели свещи. Каменният под беше покрит с разкошен шарен килим.

На няколко крачки пред нас, на тапициран с кадифе диван лежеше невероятно тлъст плешив мъж, облечен в пурпурна коприна. Жабото му беше светлолилаво и беше гримиран като артист — с яркочервен руж на бузите и тъмни сенки около малките черни очи. Той се усмихна и цялото му лице смешно се набръчка. От двете му страни лежаха две полуголи момчета с бледа кожа. Но най-необикновеното нещо в тлъстия мъж беше приспособлението, което стърчеше от устата му — дълга тънка тръбичка с нещо като луковица в долния край. Той смучеше от тесния край и дим се дигаше от подобието на луковица. Миризмата не приличаше на нищо, което познавах. Тя задраска по гърлото ми и без да искам, се закашлях.

— Е, какво имаме тук? — попита мъжът, след като извади приспособлението от устата си. Гласът му беше писклив и женствен. Той гледаше зад нас — към двамата мъже, които ни бяха вмъкнали толкова непристойно в помещението. Бенджамин се изстъпи между тях, издаде странен звук от дълбините на гърлото си и мъжът на дивана ни огледа внимателно.

— Приятели ли, Бенджамин? — поклати той глава. — Наистина ли? Ех, какво прекрасно и рядко нещо. — Той махна с ръка, докато говореше, и аз забелязах, че носи твърде много бижута: на всеки пръст имаше голям златен пръстен, а на китката — дебела гривна със скъпоценни камъни. — Как се казваш? — попита ме той.

— Аз съм Джон Алън — отговорих аз.

— И как мога да ти помогна, господин Алън?

Чух как единият от мъжете зад нас се засмя. Антъни се вкопчи в ръката ми.

— Търся Едмънд и Едуард Пърч. Казаха ми, че тази вечер ще са тук.

— Така ли? И каква работа имате с тези господа?

Направих пауза, преди да попитам:

— Ти ли си един от братята?

— Не отговори на въпроса ми… приятелю.

— Аз съм търговец, пристигнах в Лондон по работа тази сутрин, с моя приятел Себастиан Маунтджой. Ако си един от братята, ще си чул за нашето пристигане.

— Може би съм чул — отговори мъжът, лека язвителна усмивка играеше на лицето му. — Каква е вашата търговия?

— Внасяме каламин.

Той кимна.

— А къде е твоят другар? Казаха ни, че ще бъдете двама.

Въздъхнах тежко и изправих рамене.

— Моят приятел беше убит тази вечер — отговорих тихо.

— Колко жалко. А твоята маймуна? — каза тихо мъжът и стрелна поглед към Антъни. Двете момчета на дивана избухнаха в кикот.

— Ако не можеш да ми помогнеш, бих искал да си тръгна — отговорих аз.

— Доведете го по-близо — нареди дебелият мъж и Антъни беше блъснат на една страна, а мен ме завлякоха до дивана. Не можах да сдържа кашлицата си. Дебелият се изправи, доближи се до мен и духна облак синкав дим в лицето ми. Очите ми засмъдяха и гърлото ми пламна, докато се опитвах с кашляне да изхвърля дима. Едно от момчетата се кикотеше силно. Дебелият се наведе още по-близо към мен и започна да ме души. След това, за мое голямо отвращение, изплези език и го плъзна по врата ми. Седна пак на дивана и млясна с устни.

— Ммм, обичам вкуса на страх — каза той и щракна с пръсти на двамата пазачи. Те ме пуснаха и аз отстъпих крачка назад, като бършех врата си с длан.

— Кажи ми, приятелю Джон, какво искаш от нас?

— Казаха ми, че ще ни помогнете в нашето търговско начинание.

— А откъде да зная, че не си шпионин от двора на кралицата, който е дошъл да заложи капан за мен и моя брат?

— Откъде един шпионин може да знае нещата, за които говорих?

— Това не е толкова трудно. Слугите на Уолсингъм са безпощадни в своята работа. Знаеш това много добре.

— Мога да кажа същото за вас, сър — отговорих му с целия кураж, който успях да събера. — Откъде да знам, че ти не си шпионин?

Мъжът се вторачи в мен с безизразно лице. След това слезе от дивана и бавно се приближи, сграбчи лявата ми ръка и я вдигна към светлината.