Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Значи това е пръстенът — каза той. — Казаха ми, че е красив, но това… това е… Свали го.

Аз издърпах ръката си и един от пазачите пристъпи напред. Дебелакът го изгледа яростно и той се отдръпна. В следващия миг почувствах докосването на метал до адамовата си ябълка и остра болка. Сведох поглед и видях орнаментирана кама с назъбено острие. То ми беше пуснало кръв, която се стичаше на тясна нишка по него.

— Едмънд. — Гласът беше тих, но по-остър от острието на гърлото ми. Дебелакът мързеливо обърна глава към вратата. Не смеех да помръдна.

— Махни ножа — нареди гласът.

Аз не помръдвах.

— Свали го!

Почувствах как острието изчезна и Едмънд Пърч направи крачка назад. Очите му бяха пълни със злоба. Аз се обърнах и видях на прага един мъж, а до него — Ан Дохърти.

Антъни се затича да я прегърне и изписка:

— Господарке! Господарке! — Целуна я по бузите, а Ан го прегърна и ми се усмихна тъжно над рамото му.

Мъжът дойде при мен и каза:

— Извинявам се. Едмънд е малко… театрален. Нали, скъпи братко? — Едуард Пърч стрелна брат си с презрителен поглед.

Трябва да съм бил в лек шок, защото няколко минути не можех да подредя мислите си. Бях се вторачил в новодошлия и ми беше трудно да си представя, че с Едмънд Пърч наистина са братя. Едуард беше висок, добре сложен, с гъста черна коса. Може би някога е бил красив, но годините бяха опустошили лицето му. Един от клепачите му беше провиснал и покриваше почти изцяло лявото му око. Носът му беше трошен поне веднъж и бялата линия на един белег вървеше от основата му до горната устна.

— Отче, Ан ми разказа всичко за твоята мисия — продължи Едуард Пърч. — Ако още искаш помощта му, тук съм, за да ти я предложа.

Степни, четвъртък, 9 юни, 3:30 следобед

— Извинявай, шефе, но това нещо смърди гадно — каза Търнър и отвори прозореца от своята страна на колата, докато завиваха от Майл Енд Роуд към реката.

Пендрагън поклати презрително глава и отхапа още един залък от багетата.

— Повярвай ми, прекрасно е — каза той с пълна уста. Умираше от глад и се зарадва много, когато откри отличен деликатесен магазин само на няколко метра от управлението.

— Какво има вътре? Мирише като устата на куче.

Пендрагън направи гримаса и остави багетата на хартиената салфетка в скута си.

— Прекрасно е. Всъщност е фина шунка от Парма и бри. Намерих си отлично място за обяд.

— Ще качиш седем-осем килограма за един месец, ако си падаш по такива неща.

— Твърде възможно е. Какво откри за пантофките?

— Страхувам се, че не е кой знае колко. Има само две фирми в страната, които използват златни нишки за своите скъпи танцови обувки, и нито една не предлага мъжки размери. След това се заех да проверя производителите на модни мъжки пантофи. Наричат ги официални пантофи. „Версаче“ ги продава за над хиляда лири чифта. Можеш ли да си представиш? Всички места, които открих, ги внасят от Франция или Италия, но когато проверих там, се оказа, че ги правят в Тайланд. Евтина работна ръка. Човек се пита какъв ли процент печалба начисляват тук, в Европа.

— Значи тази посока на разследването удари на камък, така ли?

— Да, шефе. Освен ако не намериш някакъв друг зрителен ъгъл. Който и да е купил тези пантофки, може да го е направил на много места в Лондон по всяко време през последните трийсет години. Може да са донесени и от чужбина. Мисля, че това е задънена улица.

— Да, вероятно си прав — съгласи се Пендрагън. — Между другото, знаеш ли къде отиваме?

Сега беше ред на сержанта да му върне презрителния поглед и Пендрагън се зае отново с багетата. Няколко минути по-късно завиха от Къмършъл Роуд в малък индустриален комплекс със складове и ниски функционални тухлени офис сгради, които се издигаха покрай тесния вътрешен път. „Мурано Глас — Великобритания“ беше подобна сграда близо до края на пътя. На лицевата й част имаше затворени капаци на складове и обикновена червена врата. Пендрагън натисна звънеца. Чу се пукот на интерком и един женски глас обяви:

— „Мурано Глас“.

— Главен инспектор Пендрагън. Тази сутрин са разговаряли с вас от управлението. Дошъл съм да се срещна с изпълнителния директор господин Сидни Грегсън.

Чу се тихо бръмчене и вратата се отвори. Пендрагън влезе пръв и пое по ярко осветения коридор. Една жена надникна от врата в дъното му и им кимна.

— Обадих се на господин Грегсън. Ще дойде след минутка — обясни тя, когато влязоха в стаята. — Моля, седнете.