Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Искам да обсъдя един делови въпрос с тях.

— Късмет — отговори той и двамата размениха мрачни усмивки.

— Казахте, че ще бъдат в Мечата градина. Аз не съм оттук. Къде се намира тя?

— Ако плюна от покрива, ще я улуча — отговори младият мъж и кимна към сцената. — Просто следвай вонята. Обаче побързай — добави той. — Нашата любима публика се устремява като стадо натам веднага щом представлението свърши… а понякога и преди това. Бог да ги накаже.

С Антъни стигнахме до приземния етаж, без да срещнем жива душа, и се измъкнахме през главния вход в нощта. Снегът вече валеше обилно, на снежинки, едри колкото нокът на палец. Вдигнах глава и ги оставих да падат по лицето ми. Сякаш ме докосваха малки перца, които се разтопяваха при допира с кожата ми.

Младият актьор се оказа прав за миризмата. Когато заобиколихме театъра, се озовахме от подветрената страна на арената и острата животинска воня ни блъсна в лицата.

— Мразя това място — каза Антъни и забави крачка. — Там нараняват животни. Не искам да влизам.

— Антъни, трябва да намеря братята, а не мога да те оставя сам. Последователите сигурно още ни търсят.

— Но те причиняват болка на животните.

— Знам, но дългът преди всичко…

Зад нас настана суматоха. Една жена изпищя и аз се обърнах навреме, за да видя как двама мъже се борят с трети, който носеше безформена кафява туника и черни панталони.

— Бързо! — изсъсках на Антъни и го задърпах към извисяващите се стени на Мечата градина.

Хвърлих още няколко пенита в една дървена кутия, влязохме и се смесихме с тълпата. Елипсовидна арена заемаше по-голямата част от мястото между стените. Около нея беше издигнат паянтов амфитеатър с три реда. Той беше претъпкан с хора, които викаха и пищяха, напълно омаяни от онова, което се случваше. За миг бях пленен от лицето на един зрител. Увисналите му бузи бяха зачервени, очите — разтворени широко, а зениците — огромни. Устните му бяха изтеглени назад, сякаш ръмжеше, а от ъгълчето на зиналата му уста се стичаше слюнка. Оставена без внимание, лигата се полюшваше на дълга бледа нишка, докато той мърдаше главата си и крещеше. Пестниците му бяха стиснати и той забиваше във въздуха несъзнателни удари. Спрях се, загледан в него, и след това се обърнах да видя какво става на арената.

Бикът беше на коленете си и ревеше от болка, докато един мастиф гризеше врата му. Червените зъби на кучето проблеснаха, а кръвта плискаше в очите му. Още две кучета се зъбеха на бика. Едното захапа крака му, а другото го заръфа за хълбока. Антъни започна да хленчи и скри лице в рамото ми. Обърнах се и го поведох далеч от тази ужасна гледка. Никой не ни обърна внимание, бяха изцяло съсредоточени в зловещото забавление.

Когато стигнахме до района на сергиите, от тълпата се понесе рев. Не спряхме да разберем каква нова гадост е извършена, а закрачихме бързо по елипсовидната галерия, открита за падащия сняг. Завивайки накрая, едва не се блъснах в един огромен мъж, седнал на стол пред голяма врата. Той скочи с изненадваща пъргавина и ни препречи пътя. Главата му не беше много по-малка от тази на бика на арената, но големите му воднисти очи гледаха почти любезно. На пръв поглед огромното му лице имаше детинско излъчване, но това впечатление се нарушаваше от белег, дълъг най-малко 15 сантиметра, който се спускаше като лъкатушеща червена черта от слепоочието по бузата.

Обърнах се и точно се готвех да отстъпя, когато Антъни направи крачка напред и каза тихо:

— Бенджамин.

Мъжът откъсна втренчения си поглед от мен, погледна Антъни и разцъфна в беззъба усмивка. Отпусна тежката си ръка върху костеливото му рамо и издаде ниско гъргорене. Едва тогава обърнах внимание колко отпусната е устата му, и осъзнах, че езикът на този гигант е отрязан.

— Той не може да говори — бързо обясни Антъни.

— Дяволите отрязаха езика му, защото критикуваше новата църква.

— Кой е той?

— Бенджамин охранява братята — обясни Антъни. — Той е мой приятел.

— А защо не ми каза по-рано — озъбих му се аз. Звярът, който още се усмихваше на Антъни, обърна яростни очи към мен. Свали ръката си от рамото на момчето и пръстите му се свиха в юмрук.

— Не — каза меко Антъни и бутна надолу ръката му, — той е приятел.

— Можеш ли да ни заведеш при братята? — попитах, без да изпускам от очи огромния пестник.

Бенджамин ме огледа подозрително, след това издаде нисък гърлен звук.

— Трябва да говоря с тях. Става дума за нещо много спешно.