Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Защо?

— Защото това е класически пример за епископски пръстен.

— Какво значи това?

— Онова, което подсказва наименованието му. В началото това са пръстени, които се дават на епископите при назначението им. И днес се правят, но вече можеш да си ги купиш по интернет за петдесетина лири. В миналото обаче епископският пръстен е бил нещо скъпо и рядко. Вгледайте се по-внимателно. Виждате ли бледия знак на обкова близо до камъка?

Пендрагън се взря в отпечатъка.

— Едва се вижда.

— Ето, опитайте с това. — Стоукс му подаде голяма лупа. — Дори с програмата за изчистване на изображението знакът се вижда трудно.

Пендрагън местеше лупата насам-натам, докато не се оказа точно над мястото, което Стоукс му беше посочил.

— Бик? — попита той.

— Точно така.

— Бикът е символът на Борджиите. Има го и във фамилния им герб.

— Значи искате да кажете, че пръстенът е бил собственост на папа Александър VI Борджия? — попита Пендрагън.

— Е, това не е ясно и може да не съвпадне с датите. Пръстенът със сигурност е италиански. Това личи по обкова и златните скоби, които ви показах. А що се отнася до датата, вероятно е от късния четиринайсети и началото на петнайсети век. Александър VI е най-известният папа на Борджиите, баща на Чезаре и Лукреция — всички до един отвратителни. Но чичото на Александър, Алфонсо, е избран за папа едно поколение преди него, през 1455 г. А през 1429-а е назначен за епископ.

— Значи според вас пръстенът е даден на Алфонсо, когато са го назначили за епископ?

— Много е възможно. След това е предаван в семейство Борджия и така е попаднал в ръцете на папа Александър или на някое от неговите деца — Чезаре или Лукреция.

— Професоре, всичко това е много интересно, но не мисля, че ще ми помогне особено в разследването.

Професор Стоукс кимна.

— Да, напълно ви разбирам. Както казах, ще ми се да имах нещо по-материално за изучаване. — Той се облегна и потърка брадичката си. — Онази вечер видях по телевизията новината за скелета. Предполагам, че вашите криминолози го изследват?

— Точно така. Защо?

— Помислих си… Много уважавам лабораторията, тя вероятно е най-добрата в света, но сам видяхте какво можем да правим тук. Има ли вероятност да ги убедите да ми дадат назаем пръста, на който е бил пръстенът? Или поне средната фаланга?

Пендрагън повдигна вежди.

— Знам, че прозвуча глупаво — бързо каза Стоукс.

— Е, професоре, знаете ли какво? Аз твърдо вярвам в старата поговорка, че две глави мислят по-добре от една. Ще видя какво мога да направя.

Лондон, март 1589 г.

В онази дупка имаше място само за един човек и на мен не ми беше много приятно от близостта с Антъни, който не бе от най-чистите създания. От другата страна на ламперията чувахме гласове, писъци и викове и аз се опитах да не мисля за онова, което се случваше в параклиса. Познавах пълномощията на Последователите, мъже, наети от Уолсингъм да издирват размирници и замърсители на вярата. Те можеха да арестуват и задържат католици, но можеха да използват оръжията си само за самоотбрана. Макар че ме болеше от тази мисъл, Себастиан сам се бе нахвърлил върху тях. Можех само да се надявам, че друг от богомолците не е срещнал подобна съдба и че някои са успели да избягат.

Антъни беше разстроен.

— Моята господарка Ан — изплака той прочувствено, след това се обърна към мен. — Тия дяволи — изсъска той и слюнка започна да се стича по брадичката му.

— Антъни, разбирам страховете ти, но трябва да тръгваме.

— Къде?

— Забрави ли, че със Себастиан трябваше да се срещнем с братята Пърч? Знаеш ли нещо за моята задача?

— Себастиан? Не го обичам. Той е груб към моята господарка, но тя го победи. Ха-ха!

Докато Антъни говореше за моя мъртъв приятел, отново усетих болката от загубата. Бълвоч се надигна в устата ми и за пръв път осъзнах колко задушаващо горещо е в тази дупка.

— Знаеш ли някакъв начин за излизане оттук? — попитах аз, като принудих Антъни да ме погледне в очите. За миг неговите някак се избистриха.

— Знам — отговори той. — Да, знам. Ела.

Промъкна се покрай мен и телесната му миризма отново ме блъсна, предизвиквайки нов пристъп на гадене. Антъни се наведе до малка пролука в задната стена на скривалището и тя поддаде. След като се промуши през нея, той изчезна в мрака. Аз направих крачка напред и се промъкнах след него.

Озовах се в тесен влажен тунел. Вонеше на студена земя и плесен. Почувствах нечие докосване по рамото ми и подскочих толкова, че си ударих главата в тавана.