Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Добра работа, сержант — кимна Хюз. — Пендрагън, някакви идеи за възможни заподозрени?

Той поклати глава.

— Не разполагаме с нищо конкретно. Нямаме свидетели, само този отпечатък.

— Добре, да се надяваме, че ще изскочи още нещо — отговори Хюз. — А съпругата? Всички познаваме статиката на убийствата, извършени от така наречените „любими хора“.

— Нямаме никакви доказателства. Изглежда бракът им не е бил от най-сполучливите, но това едва ли е мотив. А и Пам е… как да се изразя?

— Луда — прекъсна го Търнър.

Всички се засмяха, освен Пендрагън и Хюз.

— Имаш предвид историята с кръстовете? — попита Хюз. — Бях информирана за това.

— Тя е маниакално религиозна — кимна Пендрагън. — Но както вече казах, това не е…

— Но пък звучи доста уклончиво, не мислиш ли?

— Аз я разпитах в къщата. Не мисля, че е убила съпруга си, но е замесена косвено.

— Какво искаш да кажеш? — попита инспектор Грант.

— Тя знаеше за скелета. Според нея Тони Кетъридж е посетил строителната площадка в девет и половина или десет. Най-малко четири часа преди убийството на Керим. Очевидно е скрил скелета под контейнера, който им служи за барака, а след това го е прибрал в багажника на колата си, за да го изхвърли по-късно в контейнера за строителни отпадъци. Пам Кетъридж беше ужасена, че смъртта на мъжа й може да е свързана с тази на Керим и Мидълтън. Не спря да повтаря, че е съгрешил. Изглежда си мисли, че убийството на Тони Кетъридж е нещо като Божие отмъщение.

— Нали ви казах — луда — отбеляза Търнър.

— Мисля, че трябва да бъде доведена за разпит — обяви Хюз.

Пендрагън вдигна рамене.

— По мое мнение това е загуба на време, но както искаш.

— Нещо ново за скелета? — смени темата началничката, защото искаше да ускори нещата.

— Той е в криминологията. Но там са прекалено заети със скорошните покойници.

— Но очевидно има връзка, нали?

— Да…

— А пръстенът? Още ли няма следа от него?

— Не.

— Ясно.

В помещението настъпи тишина.

— Добре — обади се Пендрагън след няколко неловки мига. — Роб, бих искал ти и сержант Маклиби да разговаряте с госпожа Кетъридж. Идете у тях. Няма защо да я влачим тук. — Стрелна поглед към Хюз, после се обърна към Викърс и Тачър. — Вие проведете още едно подробно претърсване на района около контейнера. Ако пръстенът е там, искам да го намерите. Кен, ти ще идеш в „Бриджпорт Кънстръкшън“. Трябва да има някаква връзка с тях. Всички жертви са свързани с фирмата, а двама са били нейни служители. Джес, ти ще продължиш с пантофките. Ще се съберем тук в шест. Искам отговори, разбрано? — Той се обърна към бялата дъска, за да огледа отново снимките, докато останалите излизаха.

— Джак, аз… — Хюз стоеше на половин метър зад него.

— Не ми харесва да се отнасят така с мен пред екипа ми.

— Съжалих на мига, когато го казах.

Той я изгледа студено.

— Извинението е прието. — Обърна се и отиде в кабинета си, без да погледне назад.

Пендрагън седеше зад бюрото си вторачен в нищото, когато Търнър почука на вратата и влезе.

— Лош момент? — попита той.

— Не, какво става?

— Шефе, нали каза, че Джоунс е открил четири химикала в отровата, която уби Тим Мидълтън, и че отровата, използвана при Кетъридж, е същата или много подобна.

— Да.

— И два от химикалите са арсеник и как беше… камринол?

— Кантаридин.

— Аха… защо им слагат толкова трудни имена? Арсеникът и кантаридинът са много лесни за набавяне. Но останалите два: абрикова киселина и… как беше четвъртият?

— Олеандър.

— Да. „Гугъл“ вероятно ще ни помогне да разберем къде можем да ги намерим.

— Търнър, схващам идеята ти, но те са толкова неизвестни, че не виждам как ще успеем да проследим откъде са дошли. Не е като със златните пантофки. Може някой да е внесъл тези химикали в страната преди десет години и ние няма да можем да го установим.

— Добре де, може да си прав, но другите два?

— Продължавай.

— Ти предположи, че кантаридинът се използва в някакво секс лекарство.

— Испанската муха.

— Е, защо да не потърсим в мрежата за доставчиците?

— Смятам, че ще намериш стотици и дори да стесниш бройката, това вероятно ще са фирми от по един човек, работещ в някой гараж в Стоукс. Но… — Пендрагън замълча за секунда, — всъщност може и да си напипал нещо — призна той.

— Какво, шефе?

— Другата съставка на отровата.

— Арсеникът?

— Да. Сигурен съм, че наскоро четох нещо за него. Той не е просто старомодна отрова.