Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Както очаквах — каза Джоунс и го побутна със скалпела. — Силна некроза. — Той се обърна отново към трупа и надникна в коремната кухина с тясна тръба от неръждаема стомана. — Панкреасът е почти унищожен. Далакът също. Разбира се, ще направя всички тестове, но е очевидно какво го е убило. Пендрагън, изглежда си имаш сериен убиец.

Степни, четвъртък, 9 юни, 7:10 сутринта

Джак Пендрагън се бръснеше, когато чу мобилния телефон да звъни — имаше съобщение. Прекара за последно самобръсначката по шията си, изми и подсуши лицето си, след това отиде до кухненския плот, където беше сложил телефона си да се зарежда. Съобщението беше от Колет Нюман: „Намер. нещо, което може да те заинт. Намини в лаб. Напр. към 10?“. Той изстена при вида на осакатения език. Никога нямаше да се научи да изпраща съкратени съобщения и се зачуди, че д-р Нюман е прибегнала до това. После осъзна, че всъщност не знае как да изпрати отговор, затова просто набра номера й.

Полицейското управление на Брик Лейн бръмчеше като кошер от работа. На Уайт Чапъл Лейн беше станала голяма катастрофа и имаше най-малко една жертва. Сякаш половината от полицаите в управлението бързаха да идат на местопроизшествието. Пендрагън намери Търнър в основния оперативен център пред един компютър.

— Най-накрая ми остана време да потърся нещо за пръстена, шефе. Проблемът обаче е, че не мога да добия добра представа за него от снимките. Успях да намеря симкартата на Тим Мидълтън, но дори след като извадих снимките направо от нея, не мога да видя кой знае колко.

Пендрагън се наведе над рамото му и се вгледа в изображението на екрана.

— Да, разбирам проблема.

— И то след като го прекарах през програмата за изчистване на изображението, най-добрата, която имаме. Всичко, което мога да кажа, е, че горната част е зелена!

— Добре, засега няма да се занимаваме с този въпрос. Искам да отидеш в строителната фирма „Бриджпорт Кънстръкшън“ и да уредиш срещи с преките началници на Том Кетъридж.

Пендрагън пристигна по-рано на Ламбит Роуд, където се намираше криминологичната лаборатория на столичната полиция. Сградата беше впечатляваща, а лабораторията беше известна като най-голямата и най-добрата в света. Сякаш беше вчера, помисли си Пендрагън, когато четеше в „Момчешка книга за модерната наука“ как цялата наука криминология се появява по щастлива случайност. Тя е измислена от един обикновен униформен полицай на име Сирил Кътбърт, който през 30-те години в свободното си време работил с микроскоп втора употреба, закупен за 3 лири. Началникът на столичната полиция по това време, лорд Тренчард, научил за това и посетил Кътбърт в импровизираната му лаборатория, която създал в килера на управлението. Тренчард бил толкова впечатлен от видяното, че се съгласил да бъде създадена истинска лаборатория в полицейския колеж в Хендън с бюджет 500 лири годишно. Останалото, както казват, е история.

Утринта ставаше все по-топла и според първата страница на един от таблоидите, който Пендрагън беше видял на будката за вестници, днес щеше да е най-горещият летен ден досега: „истинска жега“, пишеше там, и май щяха да се окажат прави.

След като сложи полицейското разрешително за паркиране на арматурното табло, той закрачи към реката. Пикът на движението беше преминал. Служителите вече седяха зад писалищата си, а децата бях в училищата и копнееха за междучасието, за да излязат от задушните класни стаи. Качи се на моста „Ламбит“ и пред него се появиха отблъскващите ъгловати линии на Милбанк. След като се облегна на червено-сивите перила, той се вгледа надолу по течението на Темза и пред погледа му се откри Лондон, проблясващ на безумната горещина. Отляво бяха сградите на Парламента, чиято варовикова облицовка се беше обезцветила от вековете автомобилни пушеци. Точно пред него се беше протегнал Уестминстърският мост с Каунти Хол — бившата сграда на Градския съвет — в южния му край. Над всичко се издигаше „Лондон Ай“ — огромното виенско колело, което приличаше на чуждоземен летателен апарат, кацнал на южния бряг на Темза.

Изведнъж го прободе чувство, което не можеше да определи. Беше смесица от няколко неща: носталгия, съжаление, усещане за принадлежност и да, загуба. Знаеше, че постъпи правилно, като се върна в Лондон, но щеше да му трябва време, за да се приспособи. Въпреки че това беше градът, в който бе израснал, Лондон беше чужда страна в много отношения, твърде различна от мястото, което си мислеше, че познава.