Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— И нищо не сте чули?

Тя пъхна ръка в джоба и извади един айпод.

— Проклетият Том Джоунс. — И избухна в сълзи. Пендрагън я остави да си поплаче и огледа втренчено помещението, докато жената си духаше носа и се опитваше да се съвземе. Домът му напомняше за онзи вид украса, по която си падаха родителите му — никаква изтънченост, прекалено много шарении.

— Ако бях обърнала повече внимание на Тони — въздъхна Пам Кетъридж. — Бяхме решили да си легнем рано. Той беше изтощен… — Тогава сякаш се вкамени. — Нали не мислите, че има нещо общо с другите… — Не можа да произнесе думата „убийства“.

— Прекалено рано е да се каже.

— Вината е моя — каза тя неочаквано с треперещ глас. — Проблемите, които имаше в работата… онзи нещастен човек, работникът, когото убиха. Мъжът ми се чувстваше ужасно заради това. Трябваше да поговоря с него, да го изслушам.

— Каза ли ви нещо за случилото се преди убийството на Амал Керим?

Тя престана да подсмърча и отново се втренчи в нищото.

— Имате предвид скелета? Тази вечер съобщиха в новините за него, точно преди…

— Да — отговори Пендрагън, — всяка информация би била много полезна. — Беше невъзможно да разбере със сигурност колко не казва в това състояние и какво смята, че полицията вече знае. Дали Кетъридж бе споделил с нея, че са го разпитвали в управлението? Смяташе, че е малко вероятно, защото това щеше да предизвика неудобни въпроси какво е правил в събота през нощта.

— Не. Не че аз… — Тя отново се разплака. Свали ръце от лицето си, вторачи се в нищото и остави сълзите да капят свободно от брадичката й.

— О, Господи, освободи ме от тази болка — изплака жената и, за учудване на Пендрагън, се отпусна на колене на пода и започна да се люлее напред-назад. — О, благословен си ти, Господи. Смили се над нашите окаяни души. Ние съгрешавахме! Ние съгрешавахме! — И тя се хвърли на килима с протегнати към кръстовете на лавицата ръце. Христос, изстрадващ своите собствени мъки, я гледаше смръщено.

Сержант Търнър влезе в стаята точно когато Пам Кетъридж се хвърли по корем на килима. Той дотича и двамата с Пендрагън й помогнаха да стане и да се върне на дивана. Тя не се съпротивляваше, но продължи да повтаря едно и също: „Не трябваше да го прави. Не трябваше да го прави“.

На Пам Кетъридж й трябваха пет минути, за да се успокои достатъчно, да съсредоточи погледа си върху лицето на Пендрагън и да разбере, че той й задава въпрос.

— Госпожо Кетъридж, кого имате предвид? Кой какво не е трябвало да направи?

Тя мълчаливо се вторачи в него, след това сякаш успя да събере сили.

— Скелета. Тони скри скелета. — Тя стрелна поглед към сержант Търнър, който беше седнал в края на креслото срещу нея и си водеше бележки.

Изричането на тези няколко думи, изглежда, я успокои. Сякаш беше признала греховете си пред свещеника.

— Не знаеше какво да го прави. Изостават със седмица от графика, нали разбирате? И той си помисли… да, помисли си, че може да потули работата.

— Той ли ви каза това? — попита Търнър.

Тя се обърна към сержанта, след това отново към Пендрагън.

— Да. В неделя. Знаех, че нещо не е наред с него. Беше много мълчалив, почти не разговаря с мен цялата вечер. Накрая го принудих да ми каже.

— Така. И какво точно каза? Госпожо Кетъридж, опитайте да си спомните точните му думи.

Тя се смръщи и прекара пръсти по челото си.

— Каза, че е попаднал на скелет… цял скелет. Петък, в късния следобед. Не знаел какво да прави. Неколцина от момчетата му се уплашили. Когато им казал просто да го заровят отново, те се опънали. Затова прекратил работата и им казал, че това може да почака до понеделник.

— А кога е махнал скелета?

— Каза, че се върнал няколко часа по-късно, около девет и трийсет, веднага след като се стъмнило.

— Какво е направил със скелета?

— Не ми каза.

— Разбирам.

— Бях много разстроена и той го знаеше. Казах му, че е постъпил лошо, че е извършил ужасен грях.

— А тази вечер? След репортажа, че скелетът е намерен?

Тя изкриви уста, сякаш искаше да попречи на думите да излязат.

— Скарахме се. Много здраво. Той ме беше излъгал, нали разбирате? В началото си помислих, че е извършил нещо ужасно, като е скрил скелета, след което научавам, че изобщо не го е направил.

— Тази вечер каза ли ви какво е направил с него?

— Скрил го под контейнера на строежа, след това го преместил в багажника на колата си.

— После решил да го накара да се появи отново?

— Да.

— Каза ли защо?