Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Така е, но това не означава непременно, че са свързани. Може да е просто съвпадение.

— Имате ли заподозрян… или мотив? О, съжалявам. Ти не можеш…

— Няма нищо, но си права, не мога да навлизам в подробности.

Тя напълни чашите и го поведе към всекидневната. Настаниха се на дивана. Сю облегна чашата на коляното си. От кухнята отново долетя звукът на пиано — една жива мазурка от Шопен.

— Работата е там, че ако откриването на скелета не е съвпадение, цялата история ще се окаже съвсем друга, нали? — Очите й проблясваха, докато се взираше в лицето му.

Правилникът изискваше да не казва и дума повече, особено за подробности от случая, които преднамерено не бяха съобщени на обществеността, но нещо неопределимо му прошепна този път да зареже правилата.

— Мисля, че си напълно права — кимна той. — Аз престанах да мисля, че това е съвпадение, още преди второто убийство.

Тя вдигна вежди.

— Така ли?

— Когато скелетът е бил разкопан, той е носел пръстен. Нямаше го, когато тази сутрин костите бяха намерени в контейнера.

— Не би трябвало да ми казваш това.

— Да, не би трябвало.

— Е, значи имаш някакъв мотив, нали?

— Възможно е. — Той отпи от виното.

— Имаше ли някакъв ритуален момент в убийствата?

— Не, защо? За какво мислиш?

Сю се вторачи в нищото за миг.

— Вестниците писаха, че първата жертва… Каалим?

— Керим.

— Да, Керим… е бил пребит до смърт. Вторият е отровен. Трябва да е пренасочване.

— В смисъл?

— Съжалявам. — Тя отново се вторачи в лицето му. — Пръстенът трябва да е ключът. Убиецът му приписва голяма важност. Няма очевидна ритуална страна в станалото, така че не става дума за култ или нещо религиозно. Това е лично пренасочване или ако повече ти харесва — личен ритуал. Убиецът има нужда от пръстена, за да извършва убийствата. Е, за второто убийство очевидно му е бил нужен.

Пендрагън изглеждаше объркан.

— Чувал съм за тази теория. Но това е много рядко, нали?

Тя сви устни и наклони глава.

— Допреди двайсет години не беше разбрана както трябва, така че множество по-стари престъпления бяха обяснени с различни мотиви. Проведох някои изследвания на криминалната психология за моя докторат. Спомням си един случай, който се вписва отлично в сценария на пренасочването.

Пендрагън направи гримаса.

— Един тип на име Хопър, Джеймс Хопър, убиец от началото на осемдесетте, от Девън. Съпругата му Джина имала любовник и нарочно направила така, че той да разбере. Смятала го за слаб и нерешителен мъж и започнала да го презира. Обличала се пред него, преди да отиде при любовника си, и го дразнела, като му показвала бельото, което само любовникът й можел да оцени.

— Да, май си спомням тази история — обади се Пендрагън. — Той я удушил с чорапите й, нали?

— Това е началото. След това убил три от най-близките й приятелки, забъркани по някакъв начин в историята. Жената, която запознала Джина с любовника й, и две други, които й помагали да се крие, докато тя не решила, че съпругът й трябва да научи и цялата история с дразненето започнала.

— И всеки път е използвал чорап?

— Да, Джеймс Хопър е приписал на найлоновите чорапи специално значение. За него те били свръхважни — средоточие на яростта му.

— Да, разбирам… — започна Пендрагън, но мобилният му телефон звънна. Той разпозна номера.

— Търнър? Да, да. Добре, ще бъда там след пет минути. — И затвори телефона.

— Дългът зове?

Пендрагън въздъхна тежко.

— Да, искрено съжалявам.

Първо забеляза кръстовете. Трудно бе да ги пропусне, защото бяха навсякъде. Една редица от тях вървеше по тесния коридор в жилището на Кетъридж, а на малка странична маса имаше още три. Той мина покрай малка разхвърляна всекидневна, където сержант Маклиби утешаваше жена на средна възраст в розов халат. Друга редица кръстове стоеше на полицата над камината, а едно голямо разпятие висеше на стената отгоре.

Продължи по коридора и стигна до кухнята. Прожектор на стойка беше сложен близо до мивката. Той хвърляше силна бяла светлина върху всичко наоколо. Пендрагън видя един от криминолозите да минава между кухнята и тухлена стена, покрита с дървена решетка с жълти увивни рози. По перваза над мивката и сушилнята имаше още една редица кръстове. Пендрагън преброи седем, като най-големият беше поставен в средата — умалена версия на разпятието във всекидневната.

— Точно пристигнах, Пендрагън. Затова не мога да ти кажа нещо за часа на смъртта или каквото и да било — излая Джоунс, когато главният инспектор влезе в помещението. Патологът стоеше до тялото на Тони Кетъридж. Мъртвецът лежеше на пода, близо до малка маса за закуска. Гърбът му бе опрян на съдомиялна, която още изпълняваше работния си цикъл. Главата му беше извита на една страна, гърдите му бяха изцапани с кръв и бълвоч, а устата му беше широко отворена. Очите му приличаха на червени кръгове.