Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Братя по престъпление? Не знам… — започна тя, но после се усмихна. — Разбира се! Едмънд и Едуард Пърч. Не може да са други.

Изгледахме я слисано.

— Това са местни престъпници. Главатари са на банда, най-силната в района, и търгуват със забранени стоки. Те са умели изнудвачи и са убили много хора.

— И ти знаеш къде можем да ги намерим?

— Всички знаят къде са, но малцина имат желание да се доближат до тях. Но писмото беше пределно ясно по този въпрос. Отец Ричард ще ви покаже пътя. А сега елате да ви заведа в стаята. Прислужницата ще ви донесе топла вода, за да измиете нечистотията от дългото пътуване.

Имах чувството, че съм заспал току-що, когато Ан ме събуди. Отворих очи и я видях наведена над мен. Носеше лоена лампа, която хвърляше бледа трепкаща светлина. Постави я на малка маса до моя нар и го заобиколи, за да събуди Себастиан. Той скочи, стреснат от докосването й.

Аз се разсъних бързо и седнах в нара.

— Колко е часът? — попитах, когато видях черното небе през малкия прозорец на отсрещната стена.

— Два часа минаха от залеза, отче — отговори Ан.

— Не трябваше да ни оставяш да спим толкова дълго — измърмори Себастиан. Виждах гневното му изражение дори на трепкащата слаба светлина от лоената лампа.

— Трябваше да си починете — отвърна тя. — Освен това имате достатъчно време, за да се приготвите за литургията.

— Уговорила си събиране?

— Да. Не се тревожи, няма да е тук.

— А къде?

— В този район имаме няколко места за редовни събирания. Никога не се срещаме на едно и също място два пъти последователно. Тази вечер литургията ще се отслужи на Суон Лейн. Не е далече. А сега се пригответе, аз ще ви покажа пътя.

— Почакай — казах аз и я хванах за ръката. — Сигурна ли си, че е безопасно?

— Не знам, отче. Живеем в опасни времена. Решението да отслужите литургията тази вечер не е мое, а на вашия началник.

— Отец Ричард ще бъде ли там?

— Да, той ще ви помага в службата.

Ан беше сменила водата в легена и аз наплисках лицето си и прекарах мокра кърпа по тила си. В стаята беше леденостудено и аз бързо облякох туниката и панталоните. В торбата намерих палтото и ръкавиците с един пръст. Беше толкова студено, че дъхът ни се виеше пред лицата ни. Надникнах през прозореца, докато Себастиан се обличаше и пухтеше от студа. Отвън беше изненадващо светло. Мръсният лимоненожълт кръг на пълната луна осветяваше скрежа по покривите. Виждах няколко слаби светлинки, а в далечината — ивица вода — Темза, сребриста на лунната светлина. Една снежинка направи пирует и се стопи на перваза.

След няколко минути слязохме долу. Антъни чакаше увит с парцалив кафяв вълнен плащ, с филцова шапка и ръкавици. Изкикоти се безсмислено, когато ни видя.

— Приличаме на мечки — подвикна момчето и нададе силен рев.

Не видяхме жив човек, когато излязохме от къщата. Завихме по тъмна павирана улица. Ан ни водеше, стиснала ръката на Антъни. Снеговалежът беше станал силен, покривайки паважа и замръзналата земя. Улицата се разширяваше в площад, където неколцина собственици на сергии още търгуваха в сумрака. В единия край на площада гореше голям огън. Група хора седяха около танцуващите пламъци и си предаваха бутилка с кехлибарена течност. Една беззъба стара вещица се изсмя толкова силно, че площадът заехтя. В средата танцуваше палячо с типичните си одежди: жълто-червени раирани три четвърти гащи, туника с пришити звънчета и огромна многоцветна шапка. Той жонглираше с огнени топки и пламъците очертаваха червени опашки на фона на падащия сняг.

Вмъкнахме се в друга улица, населена със сенки. Тя не беше много по-широка от раменете на мъж и трябваше да вървим един след друг. Първият етаж на една порутена къща стърчеше над уличката и почти се допираше в отсрещната сграда. След няколко минути бърз ход изгубих напълно представа къде се намирам. Това място беше истински лабиринт. Хората, които живееха в Саутуарк, знаеха много преки пътища и пасажи, знаеха как да избягват просяците и крадците, но за мен това беше непрогледна бъркотия. Ако случайно се откъснех от Ан, никога нямаше да намеря пътя до нейната къща.

Точно бях започнал да се отчайвам, защото вече не усещах пръстите си, когато Ан и Антъни спряха до една врата. Ан почука по вратата някакъв таен сигнал и една млада прислужница отвори и ни пусна в помещение, подобно на гостната в къщата на Ан.

След като ни поведе към дъното на стаята, прислужницата дръпна халка, скрита в единия край на лавица, пълна с книги. Чу се едва доловимо щракване и панелът се плъзна настрани. Едва успях да различа стълбище в мрака, което изчезваше надолу. Момичето взе една обвита в лой запалена тръстика от ниша в скрития проход и започна да слиза.