Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Точно бяха потеглили, когато мобилният телефон на Джак иззвъня. Обаждаше се Роб Грант.

— Сър, случи се нещо.

— Какво?

— Като по чудо скелетът се появи отново.

— Къде?

— Близо до Фримли Уей, но историята е дълга.

— Добре, гледай да е хубава. Ще бъда там след пет минути.

Скелетът беше намерен в контейнер за строителни отпадъци на не повече от петдесет метра от строителната площадка на Фримли Уей. Пендрагън паркира колата в края на улицата и тръгна с Търнър към групата хора, събрани около ръждивия жълт контейнер. Бяха криминолози, но от Колет Нюман нямаше следа. На улицата беше простряно голямо правоъгълно парче найлон. Двама криминолози стояха в контейнера върху купчини битови отпадъци и измъкваха парче кабел, увит около ръждив бидон. Положиха второ парче найлон в контейнера и бавно изместиха скелета върху него. След това го вдигнаха внимателно и го прехвърлиха през ръба в ръцете на двама свои колеги. Викърс и Тачър стояха отстрани и гледаха. Застанаха мирно, когато видяха Пендрагън и Търнър.

— Шефе — кимна Викърс. Той и Тачър усърдно не обръщаха внимание на Търнър, който беше застанал малко по-назад от Пендрагън.

— Какво става?

— Обади се жена от Алдърни Роуд номер седем, ето там. — Той посочи наляво. — Семейното коли донесло половин череп в кухнята. Със сержант Тачър току-що бяхме пристигнали в управлението и веднага дойдохме. Претърсихме улиците и пасажите наоколо. Преди половин час намерихме това. — Той кимна към контейнера.

— И сте претърсили този пасаж преди два дни?

— Да, сър. Контейнерът беше тук, но нямаше скелет.

— Сигурен ли си?

— Напълно — отговори твърдо Тачър. — За бога, Търнър, стига си се хилил така самодоволно…

Пендрагън се обърна, но сержантът беше въплъщение на невинността.

— Добре — каза той на Тачър и Викърс. — Очевидно някой си играе с нас. Върнете се в управлението и напишете докладите си. Ние ще поемем оттук.

Пендрагън и Търнър се приближиха до скелета и клекнаха да го разгледат.

— Няма пръстен — отбеляза главният инспектор.

— Може да го е задигнал някой, който е видял скелета в контейнера — каза Търнър.

— Възможно, но малко вероятно.

Пендрагън се изправи и се обърна към главната улица, защото видя Фред Тейлър и един фотограф.

— О, чудесно! — измърмори Пендрагън под нос.

— Това трябва да е собственикът на метакарпалната кост — обяви Тейлър, когато наближи. Обърна се, за да дари със студена усмивка Пендрагън. — М-е-т-а-к-а-р-п-а-л-на.

Тръгна към мястото, където криминолозите подреждаха костите, но Пендрагън спря устрема му.

— Господин Тейлър, това е местопрестъпление и присъствието на външни лица е строго забранено.

Тейлър се обърна към него.

— Местопрестъпление ли? Е, това ми е достатъчно. — Той кимна на фотографа, който нащрака десетина снимки.

Пламнал от гняв, Пендрагън пристъпи към двамата мъже, но после се стегна. Тачър и Викърс още бяха до контейнера.

— Сержанти, бихте ли изпратили господата до колата им? — помоли той учтиво.

Лондон, сряда, 8 юни, 8:05 вечерта

Тони Кетъридж мина край леглото и стрелна поглед към жена си Пам. По телевизията нямаше нищо, затова стигнаха до съгласие да си легнат рано. Тя се беше облегнала на купчина възглавници и четеше списание. Белият кабел на айпода й се спускаше в набраната й нощница, а напъните на един особено шумен Том Джоунс се лееха от слушалките.

Винаги беше мразил този апартамент, мразеше го през всичките седем години, откакто живееха тук. Особено ненавиждаше спалнята, с нейните розови стени и псевдоантикварни мебели — всичко беше избирала Пам. В помещението нямаше нищо от него, помисли си той, докато крачеше към банята. Всъщност нямаше нищо от него в цялото жилище. То беше царството на Пам. Той печелеше парите, тя избираше пердетата. Това беше спогодба, която беше приел преди много време. Но също отдавна беше стигнал до заключението, че да приемеш едно нещо, не значи да му се радваш.

Затвори вратата на банята зад себе си. Тук поне беше хладно. От двете страни на мивката имаше тесни прозорци, които бяха отворени, а щорите — вдигнати. Банята беше прекалено осветена и боядисана в друг оттенък на розовото. В очите на Тони Кетъридж цветовете се биеха ужасно и цялото съчетание напомняше вътрешностите на свиня. Ваната беше от лилава пластмаса и много модна през 70-те. За да я допълни, Пам беше избрала позлатени кранове във викториански стил. Мивката беше бяла, като се изключи шарката от лилави цветя, която обикаляше горния ръб и се спускаше до дъното на чинията. Позлатените, но овехтели сифон и запушалка допълваха избледнялото фалшиво великолепие.